След малко той я отведе в къщата й.
Подобното на прилеп същество се стрелкаше във въздуха, по пътя си към мястото, където неговите хора се бяха събрали на съвещание.
Докато преваляше билото на планината, нещо присветна. Въпреки че скоростта му бе буквално непостижима и движенията му непредвидими, то разбра, че в този момент ще падне; и падна, докато гръмотевицата трещеше над него.
Той я придърпа близо до себе си и устните им се сляха. Стояха в антрето на голямата й стара преправена къща в подножието на Сайборг, Града на Анкус, от системата Гети и един от механичните й прислужници беше отнесъл връхните им дрехи, друг бе поел златната купа с форма на тенис ракета с две дръжки, и входната врата се бе затворила зад тях, и нощното осветление бе намаляло след като бяха влезли.
— Остани за малко. — каза тя.
— Добре.
И тя го отведе в една продълговата подземна дневна, пълна с мека мебел и стенопис на стената. Бяха с лице към него, а той седна на един зелен диван и се вгледа в стената, палейки две цигари, а тя му подаде последното за деня питие и седна до него.
— Прекрасно. — каза той.
— Харесваш ли стенописа ми?
— Не го забелязах.
— … И още не си опитал питието си.
— Знам.
Ръката му се озова върху неговата, той отмести чашата си и я притегли към себе си, тъкмо когато тя отдръпваше ръката си.
— Доста по-различен си от останалите мъже. — каза тя.
— … А и ти от повечето жени.
— Тук не е ли прекалено топло?
— Много. — каза той.
Някъде вали. Контролиран или изкуствен дъжд — някъде винаги вали по всяко време, когато си помислите. Помнете го винаги, ако можете.
Бяха изминали дванадесет дни от финалите на Откритото Първенство на Сайборг за смесени двойки. Стейн и Галатея всеки ден ходеха някъде. С неговата ръка на рамото й или около кръста й, тя му показваше Сайборг Сити. често се смееха, небето беше розово, ветровете бяха нежни и в далечината скалите на Анкус бяха обвити в призми от мъгла и носеха корони от сняг и лед.
Когато седнаха в дневната й, той я попита за стенописа.
— Той изобразява прогреса на човешката мисъл, — каза тя. — Онази фигура — открая в ляво, която съзерцава птиците в полет — е Леонардо да Винчи, който е решил, че и човекът би могъл така. Високо горе и малко вляво, двете фигури, изкачващи зикурата към розата, са Данте и Вергилий, Класикът и Християнинът заедно, напускащи Средновековието на Земята на път към една нова свобода — мястото, където Леонардо може да съзерцава. Онзи мъж отдясно е Джон Лок. Това в ръката му е общественият договор. Мъжът близо до средата — нисичкият, който е прегърнал цифрата осем — е Алберт Айнщайн.
— Кой е слепият отляво в края, с горящия град зад гърба?
— Това е Омир.
— А онзи?
— Джоб, върху купчина камъни.
— Защо са там те всички?
— Защото изобразяват това, което не трябва никога да се забравя.
— Не разбирам защо. Аз не съм ги забравил.
— Но все пак последният метър и половина отдясно е празен.
— Защо?
— Няма какво да се сложи там. През последния век не се е появявало нищо, което си струва да се добави. Сега всичко е планирано, предписано, направлявано…
— И от това не произлизат никакви злини и световете се управляват добре. Не ми казвай колко хубави са били дните на славното брожение, дни в които ти самата не си живяла. Работата, свършена тогава не е отишла на вятъра. Всичко е било оценено и е влязло в употреба.
— Но какво ново е било добавено?
— Мащаб и лекота на действията. Не ми проповядвай за прогреса. Промяната не е желателна самоцелно, а само ако предлага подобрение. Бих могъл да довърша стенописа вместо теб-
— С една гигантска машина, охранявана от Ангела на Смъртта! Знам!
— Грешиш. Бих го довършил с Райската Градина.
Тя се засмя.
— Сега знаеш историята на моя стенопис.
Той пое ръката й. — Може би си права, — каза. — Всъщност не знам. Казах само как нещата ми изглеждат на мен.
— Възможно е ти да си прав. — каза тя. Аз всъщност не знам… Просто усещам, че трябва да има нещо, което да балансира в обратната посока този идеално гъвкав механизъм, който така превъзходно ни ръководи, че се превръщаме във едни растения в градината, която би ми нарисувал.
— Имаш ли някакви предложения?
— чел ли си нещо от книгите ми?
— Боя се, че не. Занимавам се с градината си и играя тенис. Само това.
— Издигнах тезата, че човешката интелигентност, изблъскана в неодушевеното е загубила всичко човешко. Би ли могъл да поправиш машината, която ни забърква питиетата, ако тя спре да функционира?