Джули Гарууд
Ангел-хранител
Първа глава
Лондон 1815
Ловецът търпеливо дебнеше жертвата си.
Измамата, с която си служеше маркизът на Кейнуд, беше наистина опасна. Скандалният Пейгън от Шалоуз Уорф със сигурност щеше да разбере за самозванеца. Това щеше да го принуди да изпълзи от скривалището си, защото гордостта му — която според слуховете бе огромна — не би позволила някой друг да си припише заслугите за тъмните му дела. Пиратът със сигурност щеше да се опита на свой ред да си отмъсти. Кейн разчиташе на това. Веднага щом Пейгън се появеше, Кейн щеше да го залови.
И тогава легендата ще бъде развенчана.
Маркизът бе изчерпал всичките си възможности. Паякът така и не искаше да изпълзи от паяжината си. Дори щедрата награда не бе изиграла ролята си. Сред моряците не се намери нито един Юда, което бе изненадващо, като се има предвид, че болшинството от тях би продало собствената си майка в робство за златото, което бе предложил. Но Кейн бе сгрешил в преценката си. Като причина за отказа си всеки един от моряците изтъкваше своята лоялност към легендарния пират. Циник по душа и с горчивия опит от миналото си, Кейн предполагаше, че истинският им мотив бе страхът. Страхът и суеверието.
Пиратът бе обгърнат от мистериозност, която го пазеше, подобно на изповед, пазена от изповедник. Всъщност, никой не бе виждал Пейгън. Корабът му „Емералд“1 бе забелязван безброй пъти да се носи по вълните, подобно на творение излязло изпод божиите ръце, или поне така твърдяха тези, които се хвалеха, че са го виждали. Видът на черния красавец будеше ужас у благородниците от висшето общество, весели подигравки на отявлените зложелатели и молитви на смирена благодарност от онеправданите бедняци. Защото Пейгън делеше плячката си с онези, към които съдбата беше по-малко благосклонна.
Но колкото и често да бе забелязван мистериозният кораб, никой не можеше да опише дори и един от моряците на борда му. Това само подхранваше догадките и засилваше възхищението и страхопочитанието към пирата фантом.
Похожденията на Пейгън, обаче, се простираха извън пределите на океана, очевидно той беше човек, който обича разнообразието. Набезите му на сушата всяваха също толкова смут, а може би дори и повече. Но той крадеше само от членовете на висшето общество. Очевидно пиратът не искаше някой да си припише среднощните му набези, затова оставяше своята визитна картичка — бяла роза с дълга дръжка. Обикновено жертвите му се пробуждаха на сутринта, за да намерят цветето на възглавницата до тях. Самият вид на розата обикновено беше напълно достатъчен, за да доведе зрели мъже до припадък.
Излишно бе да се споменава, че бедните го боготворяха. Те вярваха, че Пейгън е човек със стил и романтик. Църквата бе не по-малко възторжена в хвалебствията си, защото пиратът оставяше сандъци със злато и скъпоценности в преддверията, до дискосите за дарения. А върху тях, разбира се, винаги поставяше по една бяла роза, за да знаят за чия душа да се молят. Епископът трудно можеше да бъде принуден да порицае пирата. Ако питаха него, Пейгън би трябвало да бъде провъзгласен за светец, но тъй като знаеше, че ще си навлече гнева на едни от най-влиятелните членове на обществото, вместо това го наричаше негодник. Изричането на това прозвище, както бе забелязано, винаги бе придружено от едва видима усмивка и леко намигване.
Във Военното министерство не страдаха от подобни скрупули и обявиха награда за главата на пирата. Кейн удвои тази сума. Причината да се заеме сам с преследването на този нехранимайко бе лична и той вярваше, че постигането на целта му оправдава използването на нечестни средства.
За него това беше битка око за око. Той твърдо бе решил да убие пирата.
Имаше известна ирония във факта, че двамата противници бяха абсолютно равностойни. Обикновените хора се страхуваха от маркиза. Работата му за Правителството му бе спечелила също толкова митична и мрачна слава. При други обстоятелства, ако Пейгън не бе предизвикал гнева му, Кейн нямаше да се занимава с него. Но смъртният грях на пирата бе променил това му решение — беше го превърнал в желание за отмъщение.
Кейн прекарваше нощ след нощ в кръчмата „Невър Ду Уел“2, която бе разположена в сърцето на бедняшкия квартал на Лондон, и чийто постоянни посетители бяха старите и опитни докери от пристанището. Кейн винаги сядаше на масата в ъгъла, подпрял широкия си гръб на каменната стена, за да се предпази от евентуално нападение отзад и търпеливо чакаше появата на Пейгън.
Маркизът се движеше в подобни съмнителни кръгове с лекотата, присъща на човек с тъмно минало. Оцеляването му зависеше от ръста му, от способността му да причини болка, докато се защитава, както и от безразличието, с което приемаше насилието и грубостите около себе си.