Настойчивостта в гласа му, както и изразът върху лицето му, я накараха да остане без дъх.
— Не можем — промълви Джейд. — Имаме гости. А и трябва да тръгнем за Лондон — добави тя, като кимна.
Кейн въздъхна дълбоко:
— Тогава престани да ме гледаш по този начин.
— По кой начин?
— Сякаш ти също искаш да се качим горе — изръмжа той.
Усмихна му се:
— Но аз наистина искам да се качим горе.
Тогава я целуна точно така, както му се искаше, използвайки езика си в еротичната игра и преструвайки се за миг, че са съвсем сами.
Когато отдели устните си от нейните, коленете ѝ бяха омекнали. Господи, колко обичаше начина, по който реагираше на ласките му.
После си спомни за обещанието, което му беше дала пред свещеника.
— Джейд, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — побутна я той, когато замаяното ѝ изражение започна да изчезва.
— Да — промълви тя. — Исках да ти кажа, че дадох на Нейтън една бяла роза.
Изглеждаше толкова искрена и той беше уверен, че не се шегува с него. Реши, че щеше да е по-добре да изчака да останат насаме, за да я накара да си признае, че го обича. По дяволите, имаше нужда да я чуе да изрича тези думи.
— Разбираш ли значението, Кейн?
Той поклати глава.
— Дадох му името си — обясни тя.
Все още не можеше да разбере.
— Ще изглежда много глупаво, ако трябва да се обръща, когато го наричат с името ти, сладка моя.
— Пейгън.
— Какво?
Тя кимна, когато я погледна така, сякаш бе готов да спори с нея.
— Нейтън ще бъде Пейгън сега. Това беше моят подарък за него.
Изглеждаше толкова доволна от себе си.
— Джейд, Пейгън трябва да умре, спомняш ли си?
— Само за известно време — отвърна тя. — Мъжете имат нов водач, Кейн. Нейтън иска „Емералд“. Има дела, за които трябва да се погрижи.
— Какви дела?
— Трябва да отиде и доведе съпругата си.
Това твърдение наистина предизвика реакция. Кейн остана като зашеметен.
— Нейтън е женен?
— Още откакто навърши четиринадесет — обясни младата жена. — По заповед на краля.
— Къде е съпругата му? — попита Кейн.
Тя се разсмя, доволна от неговото удивление.
— Това е задачата, която трябва да изпълни, Кейн.
Маркизът също започна да се смее.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че Нейтън е изгубил съпругата си?
— Не точно — отвърна Джейд. — Тя избяга от него. Сега можеш ли да разбереш защо е толкова раздразнителен?
Кейн кимна:
— Скъпа, още колко тайни имаш да ми споделиш?
Не ѝ беше дадено достатъчно време, за да помисли над този въпрос. Сър Ричардс ги прекъсна, напомняйки им, че беше време да тръгват за Лондон.
— Джейд, по-добре е да се преоблечеш в костюма си за езда — нареди ѝ Кейн. — Няма да вземаме каретата.
Тя кимна, набързо си взе довиждане и се качи горе да се преоблече. Стърнс донесе пътната ѝ чанта и я предаде на коняря, за да я закрепи на седлото на коня ѝ.
Кейн точно си обличаше жакета, когато Джейд влезе в стаята му. Вече се беше преоблякъл в плътно прилепнали сиво-бежови бричове и тъмнокафяви Хесенски ботуши. Носеше същата бяла риза, но бе махнал шалчето си.
— Готова съм — извика тя още от вратата, за да привлече вниманието му.
— Това е ужасен начин да започнем семейния си живот — измърмори Кейн.
— Можехме да почакаме — отвърна тя.
Той поклати глава:
— Не, не можем да чакаме.
— Кейн? Защо не можем да вземем каретата?
— Ще тръгнем по обиколния път, през гората, като първо ще потеглим в обратната посока и чак след това ще заобиколим. Ще се промъкваме към Лондон, скъпа.
Тя се усмихна:
— Точно като Макиндри — обяви тя.
Докато маркизът плъзна дългия нож в единия си ботуш, а цялото му внимание беше съсредоточено върху това, той попита:
— Кой е Макиндри?
— Мъжът, който ме удари с камшика си — отвърна младата жена. — Не забравяй пистолета си, Кейн.
— Няма — отвърна той. Обърна се и я погледна. — Значи това е копелето, което ти е оставил белезите? — настоя да узнае той.
— Не гледай толкова ядосано, Кейн. Това се случи много отдавна.
— Колко отдавна?
— О, аз бях на осем, може би на девет години по онова време. Хари се погрижи за него. А и това беше добър урок и за мен — добави тя, когато изражението му стана кръвожадно.
— Какъв урок?
— Макиндри се промъкна зад мен — обясни тя. — След това, всеки път, когато Хари ме оставяше, последните му думи винаги бяха: „Помни Макиндри“. Това беше като напомняне, разбираш ли, че винаги трябва да съм нащрек.