Шепотът им спря веднага щом задната врата се отвори със скърцане. Докато наблюдаваха, двама мъже бързо излязоха навън. На светлината на луната Джейд ясно можеше да види лицата им. Не успя да спре ахването си. Кейн постави ръката си върху устата ѝ.
Вторият мъж се обърна и заключи вратата. Как ли си бе подсигурил ключовете, зачуди се младата жена. Запази мълчание, докато престъпниците завиха зад ъгъла. Сър Ричардс тръгна след тях.
Тогава се обърна към Кейн:
— Охраната е плачевна — прошепна тя.
— Да — съгласи се той. — Разпозна ги, нали?
Тя кимна.
— Те са двама от тримата мъже, които изтърбушиха каретата на Нейтън. По-едрият беше този, който ме удари по главата.
Изражението на лицето му я изплаши. Мислеше си, че още сега би тръгнал след онези двамата.
— Кейн, сега трябва да мислиш логично, моля те. Не можеш да тръгнеш след тях.
Изглеждаше все едно ѝ е ядосан.
— Ще почакам — отвърна ѝ. — Но когато всичко това приключи…
Не довърши изречението си, а вместо това я хвана за ръката и я поведе към вратата. Със специалния инструмент, който Хари ѝ беше подарил за десетия ѝ рожден ден, можеше да отвори ключалката за нула време. Втората ключалка ѝ отне само няколко минути повече.
Лайън влезе пръв. Следваше го Джейд след нея Кейн, който ѝ пазеше гърба. Избута Лайън от пътя си и ги поведе. Качиха се до третия етаж по задните стълби. Младата жена си спомни за скърцащото четвърто перило на второто стълбище. Направи знак на мъжете да го прескочат и тогава почувства ръцете на Лайън около кръста си. Той я повдигна над стъпалото и я постави отново долу. Обърна се и му се усмихна с признателност преди да продължи напред.
Часовоят не спеше на поста си зад бюрото във външната стая. Беше мъртъв. Джейд видя дръжката на ножа да стърчи от раменете му. Бързо отстъпи назад. Ръката на Кейн веднага покри отново устата ѝ. Може би си беше помислил, че ще извика.
През стъкления прозорец на вратата, можеха да видят две сенки. Кейн я дръпна в ъгъла и ѝ направи знак да стои там, след което последва приятеля си към вътрешната стая. Тишината, с която се движеха, я впечатли. От двамата щяха да излязат много добри крадци, помисли си тя.
Въпреки това им отне доста дълго време. Тя стоеше там, с гръб притиснат до студената стена, кършейки ръце, докато ги чакаше. Ако нещо се случеше с Кейн, не знаеше какво щеше да прави. Докато не се наложеше да го напусне, разбира се, отбеляза си тя наум. Господ да ѝ е на помощ, нуждаеше се от него.
Не беше разбрала, че очите ѝ са затворени, докато не почувства ръката на съпруга си върху рамото си.
— Хайде, вече сме сами.
— Какво стана с мъжете вътре? — прошепна тя. — И за Бога, говори по-тихо. В момента работим.
Не ѝ отговори. Джейд последва Кейн вътре в хранилището, хвърли наметалото си върху най-близкото бюро, а Лайън добави още една свещ към осветлението.
Забеляза двамата мъже на пода в ъгъла. Не можа да се сдържи да не ахне:
— Мъртви ли са? — попита тя.
Не можеше да спре да се взира в телата, проснали се едно върху друго. Кейн застана така, да ѝ препречи гледката към тях.
— Не — успокои я той.
Облекчението ѝ беше очевидно.
— Джейд, никой от хората ти никога ли не е трябвало да…
— Със сигурност не са — прекъсна го тя. — Иначе щях да им одера кожите. Убийството не беше позволено. Сега, престани да говориш толкова много, Кейн. Трябва да побързаш. Ако се събудят, ще вдигнат тревога.
— Дълго време няма да се събудят — обясни съпругът ѝ. Издърпа един стол и нежно я бутна да седне на него. — Ти си почини. Това ще отнеме известно време.
— Да си почивам, докато съм на работа? Никога! — Звучеше ужасена от предложението му.
— Досието на Терънс липсва — обяви Лайън, като привлече вниманието им. Беше се навел над чекмеджето с досиетата и се усмихваше широко. — Интересно, не мислите ли?
— Вероятно фенерджиите също мислят, че е много интересно — рязко каза младата жена. — Говори по-тихо, Лайън.
— Да, интересно е — тихо каза Кейн в отговор на забележката на приятеля си.
— Тогава можем да си тръгваме ли? — попита Джейд, като отново погледна към двамата мъже на пода.
— Джейд, защо си толкова нервна? — попита Кейн. — Влизала си и си излизала от тази стая няколко пъти вече — напомни ѝ той.
— Тогава работех с професионалисти — обяви тя.
Двамата приятели се усмихнаха един на друг.
— Тревожи се заради нас — отбеляза Лайън.
— Не — контрира го Кейн. — Би било обидно, ако тя…
Не можеше да повярва, че се осмеляваше да я дразни точно сега.