— Джейд…
— Кейн, не искам да те напускам — изтърси тя. — Вярвам ти. Да, вярвам ти. Знам, че ще ме защитаваш. Знам, че ме обичаш, но има една част от мен, която все още… — Спря с обяснението си и сведе поглед. Раменете ѝ се отпуснаха унило. — Понякога чувствата, заключени вътре в мен, откакто бях малко момиче, ме карат да бъда неразумна — призна тя минута по-късно. — Предполагам, че си прав. Действам напълно нелогично, нали?
Прегърна я и я притисна до себе си. Прегръдката беше повече заради самия него, отколкото заради нея. В интерес на истината, не можеше да понесе мъката в очите ѝ.
— Искам да ти кажа нещо, мила моя. Първия път, когато се опита да ме изоставиш… когато Хари ми каза, че си си тръгнала, изпаднах в паника. Никога през живота си не съм изпитвал такъв ужас и, да бъда проклет, ако това ми хареса. Сега започвам да осъзнавам, че си живяла с това чувство прекалено дълго време, нали?
Джейд избърса сълзите си в ризата му, преди да отговори.
— Може би.
— И затова си се научила да се доверяваш единствено и само на себе си — продължи той. — Свикнала си да не зависиш от никого. Прав ли съм?
Тя сви рамене.
— Не обичам да говоря за това — прошепна, опитвайки се да звучи по-скоро раздразнено, отколкото уплашено. — Обичам те с цялото си сърце — побърза да добави, когато Кейн я стисна още по-силно. — И знам сега, че ти също ме обичаш, Кейн. Да, сигурна съм в това.
Дълго време, след като тя направи това изявление, никой от двамата не пророни и дума. Джейд използва момента, за да успокои бясно биещото си сърце. А Кейн — да измисли по-разумен начин, за да успокои нелогичните ѝ страхове.
— Ами ако се споразумеем за някакъв кратък период от време? — изтърси внезапно той.
— Какво? — Младата жена се отдръпна от него, така че да може да вижда лицето му. Нима се шегуваше с нея? Но изражението на лицето му показваше, че е напълно сериозен. — Искаш да превърнеш брака ни в краткосрочен съюз? Но ти току-що ми каза, че ме обичаш?! Как можеш да…
— Не, не — възрази той. — Ако поемем този ангажимент един към друг за шест месеца, и ти просто ми обещаеш, че ще останеш с мен през този период от време, това няма ли да разсее поне малко страховете ти?
Кейн звучеше толкова ентусиазирано, изглеждаше толкова доволен от себе си. Тогава Джейд осъзна, че искрено вярва в тези абсурдни глупости.
— Ти вече заяви, че никога няма да ме изоставиш. Сега казваш шест месеца…
— Никога няма да те изоставя — отсече той, очевидно ядосан, че тя не приема плана му с цялото си сърце. — Но ти си тази, която не иска да повярва, че казвам истината. Ето защо, Джейд, само трябва да ми обещаеш, че през следващите шест месеца няма да предприемаш нищо.
— А какво ще кажеш ти, съпруже? Това обещание важи ли и за теб?
— Разбира се.
Тя се хвърли обратно в прегръдките му, така че Кейн не можа да види усмивката ѝ. Не искаше да си мисли, че се смее на него. Чудно, но внезапно се почувства така, сякаш огромен камък бе паднал от гърдите ѝ. Можеше да диша отново. Паниката беше изчезнала.
— Дай ми думата си, съпруго моя — заповяда ѝ тихо, но с твърд глас маркизът.
— Имаш я — отвърна му тя.
— Не — промълви той. — Така няма да стане. Твърде кратко време е — добави. — По дяволите, ако някога забравя, ти ще си отидеш преди аз… Искам една пълна година, Джейд. Ще започнем от деня, в който се оженихме. Никога няма да забравя годишнината ни. — Когато не му отговори достатъчно бързо, я стисна за раменете. — Е? Ще ми обещаеш ли, че няма да ме изоставиш цяла една година?
— Обещавам.
Кейн почувства такова облекчение, че му се искаше да изкрещи. Най-накрая бе намерил начин да я направи щастлива. Току-що ѝ бе дал краен срок, от който, беше убеден в това, Джейд се нуждаеше.
— Кажи думите, съпруго моя — нареди с дрезгав глас. — Не искам да има никакви недоразумения.
Този човек наистина е трябвало да стане адвокат, реши тя. Беше толкова убедителен, толкова умен… прекалено дори.
— Ще остана с теб за една година. Сега и ти трябва да ми обещаеш, съпруже.
— Няма да те изоставя цяла една година — заяви маркизът. Наклони брадичката ѝ с палец. — Вярваш ми, нали? — попита той.
— Да, вярвам ти.
— И се успокои, нали?
Джейд не му отговори веднага. Истината внезапно я порази. Огря я като сноп слънчева светлина, изпълни сърцето ѝ и неспособния ѝ да мисли логично ум. Той никога нямаше да я напусне… и тя никога нямаше да може да го изостави. Детските страхове, таящи се в нея в продължение на толкова много години на самота, изведнъж изчезнаха.
— Любима? Стана ти по-леко, нали?