— Ами горкият Милър? Може да го убият след като ние тръгнем.
— Всичко ще е наред с мен, госпожице — прекъсна я кочияша. — Нося си голяма манерка с бренди, което ще ме стопли. Ще седна вътре в каретата и ще изчакам Броули да дойде да ме вземе.
— Кой е Броули? — попита Джейд.
— Един от тигрите — отговори ѝ Милър.
Джейд изобщо не разбираше за какво говори той.
— Имаш приятел, който е животно?
Кейн вече наистина се усмихна.
— Броули работи за мен — обясни той. — По-късно ще ви обясня всичко.
— Не може ли да наемем файтон — предложи тя като скръсти ръце пред гърдите си. — Така ще можем да се приберем всички заедно и няма да се тревожа за Милър.
— По това време на нощта? Съмнявам се, че ще намерим файтон.
— Ами очарователната кръчма на Монк? — попита тя. — Не е ли по-добре да се върнем там и да изчакаме до разсъмване?
— Не! — отвърна Кейн. — Монк със сигурност вече е заключил и се е прибрал вкъщи.
— Пък и доста се отдалечихме от „Невър Ду Уел“, милейди — намеси се Милър.
Когато кочияшът отиде да разпрегне коня, Джейд сграбчи ръката на Кейн, приближи се плътно до него и прошепна:
— Кейн?
— Да?
— Мисля, че знам, кой е повредил колелото на каретата ви? Вероятно са същите мъже, които…
— Замълчете сега — прошепна той в отговор. — Всичко ще бъде наред.
— И от къде знаете, че ще бъде наред?
Звучеше толкова изплашена, че Кейн изпита желание да я утеши.
— Инстинктите ми — похвали се той. — Скъпа, не позволявайте на въображението си да излезе извън контрол. Това е…
— Твърде късно — възпротиви се тя. — Мили боже, пак ли започвате с това мое въображение…
Пистолетният изстрел прозвуча в мига, в който тя се хвърли върху него и го събори на земята. Куршумът прелетя съвсем близо до него, минавайки на милиметри от главата му. Ушите му запищяха от злокобния звук. Въпреки убеждението си, че го е сторила съвсем несъзнателно, Джейд всъщност току-що му бе спасила живота.
Кейн стисна още по-здраво ръката на Джейд, извика нещо на Милър, бутна я пред себе си, след което хукна надолу по улицата. Принуди я да се движи точно пред него, заставайки като щит между нея и куршумите.
Проехтяха още няколко изстрела. Джейд можеше да чуе зловещо отекващите стъпки на преследвачите им. Кънтяха подобно на стадо диви коне, които всеки момент ще ги прегазят.
За разлика от Кейн, който очевидно доста добре се ориентираше в този район, Джейд скоро изгуби представа къде точно се намират. Той я влачи след себе си през лабиринт от малки, тесни улички, докато накрая ѝ бе трудно да диша от парещата болка в дробовете ѝ. Когато се препъна и политна към него, маркизът просто я вдигна на ръце и продължи, без да намалява ход.
Кейн продължи да се движи със същото изтощително темпо дълго още след като стъпките на преследвачите им бяха заглъхнали. Когато стигнаха до средата на един от мостовете, минаващ над Темза, той най-сетне спря да отдъхне.
Кейн се облегна на разнебитения парапет, но продължи да я държи на ръце.
— Бяхме на косъм. Проклетите ми инстинкти като че ли са заспали тази нощ. Така и не успях да ги усетя онези.
Когато проговори изобщо не пролича да е изморен. Джейд бе изумена от издръжливостта му. За бога, та нейното сърце все още биеше лудешки от цялото това препускане.
— Да не би да тичате всеки ден из улиците на града, Кейн? — попита го тя.
Той се озадачи от странния ѝ въпрос.
— Не, защо питате?
— Защото изобщо не изглеждате изморен — отговори тя. — А и нито веднъж не стигнахме до задънена улица. Явно добре познавате тази част на града?
— Предполагам, че да. — Той присви рамене, което за малко не я запрати през парапета. Джейд обви ръце около врата му, за да се задържи и едва тогава осъзна, че все още я държи на ръце.
— Можете да ме пуснете — обяви тя. — Сигурна съм, че успяхме да им се изплъзнем.
— Аз не съм — провлече Кейн.
— Вече ви обясних, че не желая да ме докосват, сър. Пуснете ме на земята. — Тя направи пауза, за да го изгледа сърдито. След което невинно попита: — Нали сега няма да обвините мен за това, че тази нощ инстинктите ви са ви подвели?
— Не, няма да ви обвинявам! Джейд, задавате абсурдни въпроси.
— Не съм в настроение да споря с вас. Просто ми се извинете и ще ви простя.
— Да ви се извиня? — попита той невярващо. — За какво?
— За това, че ме набедихте, че имам прекалено богато въображение — заобяснява тя. — Защото ми казахте, че съм объркана и най-вече, защото бяхте ужасно груб, докато изричахте тези оскърбителни слова.