Старата приятелка на баща ѝ изглеждаше искрено заинтригувана. Джейд си помисли, че тя е ужасно мила дама.
— Защо никога не сте се омъжвали? — попита домакинята. — Знам, че това е малко нахален въпрос, но вие сте толкова красива, лейди Брайърс. Убедена съм, че сте карали младите мъже да се въртят непрекъснато около вас, само за да спечелят вниманието ви.
Дамата беше очевидно поласкана от коментара на Джейд. Дори се изчерви и преди да отговори си пооправи косата. Младата жена забеляза лекия тремор в ръката на по-възрастната. Опустошителната сила на старостта, мина ѝ през ума, докато очакваше отговора.
— Имах своите надежди по отношение на баща ти доста дълго време, скъпа моя. Тортън беше такъв зашеметяващ мъж. Липсваше обаче онази специална искра. Накрая останахме само добри приятели, разбира се. Все още си мисля за него от време навреме и понякога дори изваждам скъпите, малки подаръци, които ми е давал. Ставам прекалено сантиментална — призна си тя. — Имаш ли някакви специални вещи, които да ти напомнят за него?
— Не — отвърна Джейд. — Всичко, което принадлежеше на баща ми изгоря в пожара.
— Пожарът?
— Това ще ви разочарова, лейди Брайърс, но красивата къща, за която помогнахте на Нейтън да ремонтира, беше подпалена. Всичко беше унищожено.
— О, милата ми тя — прошепна дамата. — Било ти е много трудно, нали?
Джейд кимна в съгласие.
— Кейн беше моята утеха, разбира се. Съмнявам се, че щях да успея да се справя сама без него през последния месец.
— Да, имала си късмет — заяви посетителката им. Постави чаената чаша върху масата. — Значи казваш, че нямаш нищо, което да ти напомня за баща ти? Съвсем нищо? Нито дори фамилна библия, или часовник, или писмо?
Младата жена поклати глава. Маркизът хвана ръката ѝ и я стисна.
— Скъпа, забравяш за сандъка — меко каза той.
Тя се обърна към него, чудейки се какво игра играеше съпругът ѝ. Но изражението на лицето ѝ изобщо не издаваше объркването ѝ.
— О, да! Сандъкът — съгласи се тя.
— Тогава наистина имаш нещо, което да ти напомня за него, в края на краищата — отбеляза лейди Брайърс, като кимна с видимо доволство. — Щях да се втурна към вкъщи и да се разровя в нещата си, за да намеря нещо за теб. Една дъщеря трябва да има една-две дреболии от баща си. Спомням си прекрасната порцеланова статуетка, която баща ти ми подари, когато станах на шестнадесет…
— О, не бих могла да взема това от вас — вметна Джейд.
— Не, не би могла — намеси се и Кейн. — Освен това, тя има своя сандък. Разбира се, все още не сме имали възможност да надникнем вътре. Съпругата ми беше толкова болна през последните няколко седмици от тази изтощителна треска.
Обърна се и се усмихна на младата жена.
— Скъпа моя, какво ще кажеш да отидем до градската къща на Нейтън следващата седмица? Ако се чувстваш достатъчно добре да излизаш, разбира се — добави той. — Трябва да уредим делата на брат ѝ — обясни маркизът на лейди Брайърс.
Джейд си помисли, че Кейн си е изгубил ума. Усмихна се, за да прикрие нервността си, докато очакваше следващата му изненада.
Не ѝ се наложи да чака дълго.
— Вероятно бихте искали да ни придружите до къщата на Нейтън и да разгледате сандъка с нас — предложи Кейн.
Възрастната дама отхвърли поканата. Настоя Джейд да я посети скоро, след което се сбогува с тях. Маркизът помогна на крехката им гостенка да се качи в каретата си.
Джейд крачеше напред-назад из салона, докато съпругът ѝ се върна.
— И за какво беше всичко това? — настоя да узнае тя, веднага щом той влезе.
Кейн затвори вратата преди да ѝ отговори. Едва тогава забеляза, че маркизът се усмихва широко. Изглеждаше напълно доволен от себе си.
— Изобщо не ми харесваше да лъжа тази мила жена, Кейн! Освен това, аз съм професионалният лъжец в семейството, не ти. Защо ѝ каза, че е имало сандък, за Бога? Искаше да я накараш да се почувства по-добре, така че да не ѝ се налага да се раздели с някоя от своите така скъпи на сърцето ѝ притежания? Знаеш ли, сега като се замисля за това, изобщо не ми харесва да те чувам да лъжеш. Е? — настоятелно извика тя, когато най-накрая спря, защото се налагаше да си поеме въздух. — Какво ще кажеш в своя защита?
— Беше наложително да излъжа — започна маркизът.
Не му позволи да продължи.
— Нито една лъжа не е наложителна — цитира тя по памет. — Ти ми каза това преди няколко дни. Помниш ли?
— Любов моя, наистина ли си разстроена за това, че излъгах? — попита той. Изглеждаше удивен.
— Със сигурност съм разстроена — отвърна. — Свикнах да разчитам на твоята честност, Кейн. Но ако ми кажеш, че е било наистина необходимо да излъжеш, тогава предполагам, че имаш някакъв план. Мислиш, че лейди Брайърс би могла да спомене за този измислен сандък на някого? Това ли е?