Пазачът взе стъпалата по две наведнъж.
— Писмо за вас. По това време на нощта — добави с неодобрение. — Не може да са добри новини, м’лейди.
— Надявам се да е от Кейн — изстреля тя. — Влез вътре, Сирил. Затвори хубаво вратата след себе си. Нещо не е наред — добави, докато разчупваше печата върху плика. — Никога преди не е закъснявал толкова.
Сирил измърмори в съгласие.
— Аха — каза той. — Имам такова усещане.
— Аз също — прошепна Джейд.
Веднага щом разгъна листа, пребледня. Незабавно разпозна почерка. Бележката беше от Ледения.
— Какво има, м’лейди? — попита мъжът. Говореше с приглушен глас, което беше странно, защото беше едър човек, с подобаващо гръмък глас.
— Кейн е в опасност — прошепна Джейд. — Имам един час, за да отида до някаква сграда на улица Латроп. Знаеш ли къде е това?
— Трябва да е някакъв склад, ако е на Латроп — отговори Сирил. — Не ми харесва това — добави той. — Намирисва ми на капан. Какво ще стане, ако не отидем?
— Ще убият съпруга ми.
— Ще отида да доведа Олдън — обяви пазачът и се отправи към задната врата, но се спря, когато Джейд го повика.
— Няма да отида.
— Но…
— Не мога да отида. Трябва да стоя тук, Сирил. Това може да е уловка, а аз дадох дума на Кейн. Не, трябва да остана тук. Знаеш ли до колко часа̀ е отворен Уайт’с?
— Със сигурност до това време вече са затворили.
— Кейн може да е отишъл да си поговори с един човек на име Уилбърн. Знаеш ли къде живее той?
— Да — отвърна пазачът. — На шест или може би седем пресечки от тук.
— Изпрати Олдън там. Лайън и Кейн може да са решили да посетят изменника.
— А ако не са?
— Докато Олдън отиде до къщата на Уилбърн, искам ти да изтичаш до жилището на Лайън. Ако той не си е у дома, тогава отиди до градската къща на сър Ричардс. Знаеш ли къде живеят тези двама мъже?
— Да. Но кой ще ви пази, докато ние търсим Кейн? Ще бъдете съвсем сама.
— Ще заключа вратите — обеща тя. — Моля те, побързай, Сирил. — Трябва да намерим Кейн преди да изтече този час. Ако не успеем да го намерим, тогава ще трябва да приема, че бележката не е била уловка.
— Ще побързаме — обеща пазачът, докато отиваше към задната врата на къщата.
Джейд здраво стискаше писмото в ръцете си и остана още дълго време в центъра на фоайето. След това се качи горе в стаята си и здраво заключи вратата след себе си.
Тропането по предната врата започна точно няколко минути по-късно. Знаеше, че не е Кейн. Той, разбира се, си имаше ключ. След това се чу звукът от счупено стъкло.
Дали не се беше оказала, без да иска, направо в ръцете им? Бяха ли сигурни, че е отпратила пазачите да търсят маркиза? Джейд намери някаква утеха в тази възможност, защото това означаваше, че Кейн не беше заловен въпреки всичко?
Молеше се да е права, също така се молеше Бог да не ѝ се разгневи. Може би щеше да се наложи да убие някого и то много скоро, като съдеше по звуците от тежките стъпки на хора, качващи се по стълбите.
Грабна пистолета от чекмеджето на нощното шкафче от страната на съпруга си, свря се в ъгъла, опря гърба си в стената, и се прицели. Реши, че ще изчака докато счупят резето и тогава ще застреля първия човек, който влезе в стаята. Ръката ѝ не трепваше. Обзе я мъртвешко спокойствие. И тогава някой отвори вратата с ритник. Тъмна фигура изпълни рамката. Тя все още изчакваше, защото искаше да бъде напълно сигурна, че това бяха враговете ѝ, а не някой от наетите от Кейн хора, които идват да я спасят.
— Запали една свещ — извика някакъв глас. — Не мога да видя кучката.
Джейд натисна спусъка. Явно го беше уцелила някъде по средата, защото човекът нададе силен, болезнен вик и се преви на две. Строполи се шумно на пода.
Беше спечелила този рунд, каза си тя, въпреки че битката наклони в полза на Ледения. Трима мъже заобиколиха Джейд. Когато първият протегна ръка към нея, тя го поряза с ножа си. Вторият злодей грабна оръжието, когато третият я удари с юмрук отстрани по челюстта. Ударът я повали на земята в мъртвешки припадък.
Младата жена не се свести, докато не я завлякоха в някаква тъмна и влажна сграда. Вътре имаше само няколко свещи, които осветяваха помещението, но напълно достатъчни, за да може да види наредените касетки до каменните стени. В края на дълъг коридор стоеше жена облечена в бяло. Беше лейди Брайърс, която я очакваше.
Мъжът, който я носеше, я пусна на земята, когато стигна до водачката си. Джейд, олюлявайки се, се изправи на крака. Докато се взираше в съперничката си, тя разтъркваше ударената си челюст.
Погледът ѝ беше вледеняващ.