Още първата вечер Кейн се почувства в кръчмата като у дома си. Той беше едър мъж с мускулести рамене и бедра. Дори само ръстът му можеше да изплаши повечето от евентуалните нападатели. Имаше черна коса и бронзов загар, а очите му напомняха цвета на мрачното сиво небе. Имаше времена, когато тези очи можеха да накарат сърцето на не една дама от висшето общество да ускори ритъма си. Днес същите тези дами се ужасяваха от студенината, която струеше от тях, както и от безизразното им, безчувствено изражение. Шепнеха, че омразата е превърнала маркиз Кейнуд в камък. Кейн беше съгласен с тях.
Веднъж решил да се превъплъти в ролята на Пейгън, той не срещна никакви трудности да поддържа илюзията. Слуховете се обединяваха около фантастичната идея, че Пейгън всъщност е благородник, захванал се с пиратството, за да поддържа разточителния си начин на живот. Кейн просто използва това в своя полза. Когато за първи път прекрачи прага на кръчмата беше облякъл най-скъпите си дрехи. Бе добавил и свой личен щрих, закачайки малка бяла роза на ревера на вечерното си сако. Едно екстравагантно, но безмълвно натрапващо се допълнение, което му спечели точно необходимата доза внимание.
Още с влизането му се бе наложило да използва острия си нож няколко пъти, просто за да затвърди позициите си в това общество. Кейн бе облечен като благородник, но се биеше без достойнството и честта на такъв. Това допадна на присъстващите и само за няколко минути той успя да спечели уважението им и да им вземе страха. Херкулесовият ръст и силата му осигуриха също така и безпрекословната им лоялност. Един от по-безстрашните мъже го попита заеквайки дали слуховете са верни. Дали той е Пейгън? Кейн не му отговори, но пробягалата през лицето му бърза усмивка, даде на моряка да разбере, че въпросът му е доставил удоволствие. А забележката му към съдържателя на кръчмата, че морякът явно е схватлив, накара всички да стигнат до неизбежните заключения. Преди седмицата да бе изтекла, мълвата за нощните посещения на Пейгън в „Невър Ду Уел“ се бе разпространила подобно на безплатен джин.
Всяка вечер, малко преди да затвори, Монк — плешив ирландец, спечелил кръчмата при нечестна игра на карти, сядаше при Кейн. Кръчмарят беше единственият, който знаеше за заблудата и горещо приветстваше идеята, тъй като му бе известно каква жестокост бе проявил Пейгън към семейството на Кейн. Не по-маловажно за него бе, че бизнесът му преуспяваше откакто бе започнала тази игра. Като че ли всичко живо искаше да се отбие и да хвърли поглед на пирата и Монк, за когото печалбата беше над всичко, бе качил безбожно цената на и без това разредената си бира.
Съдържателят на кръчмата беше оплешивял още преди години, но ярко оранжевите му вежди успешно заместваха този му недостатък. Те бяха дебели и рошави и бяха пропълзели, подобно на непокорен бръшлян, чак до средата на покритото му с лунички чело. В момента Монк замислено разтриваше едната си вежда, напълно съчувствайки на маркиза. Бе почти три след полунощ, а трябваше да е приключил работа преди час. Двама посетители все още допиваха питиетата си. Когато и те избоботиха сънливите си пожелания за лека нощ и си тръгнаха, Монк се обърна към Кейн:
— По-упорит си и от бълха върху краставо псе, след като идваш тук вечер след вечер. Надявам се, че няма да се обезкуражиш и откажеш. — Той спря за миг, за да напълни чаша с бренди за маркиза. После сам отпи една солидна глътка направо от бутилката. — Ще го хванеш, Кейн. Убеден съм в това. Така, както виждам нещата, сигурно първо ще изпрати няколко от своите хора да те причакат някъде. Затова всяка вечер те предупреждавам да си пазиш гърба, когато си тръгваш оттук.
Монк отпи отново от бутилката и се подсмихна:
— Пейгън е доста докачлив относно репутацията си. Сигурно вече му е побеляла косата заради твоята измама. Съвсем скоро ще се покаже, ще видиш. Обзалагам се, че утре вечер вече ще се случи.
Кейн кимна в знак на съгласие. Монк, с пълен с обещание поглед, всяка вечер завършваше речта си с предсказанието, че жертвата ще се хване в капана още на следващия ден.
— И тогава ще го сграбчиш като гладно пиле муха.
Кейн отпи бавно от питието си — първата му глътка за вечерта, след което наклони стола си назад така че да може да облегне рамената си на стената.
— Ще го хвана.
Тръпки полазиха Монк, когато чу суровия тон на Кейн. Тъкмо щеше набързо да се съгласи с него, когато внезапното отваряне на вратата привлече вниманието му. Той леко се извъртя върху стола си, готов да извика, че кръчмата вече е затворена, но гледката, която се разкри пред очите му, го изненада толкова, че успя само да ахне от удивление. Когато най-накрая успя да проговори, той прошепна: