Тя изглежда не обърна внимание на хапливия му тон.
— Не — отвърна тя.
— Не? Тоест, явно не сте омъжена?
— Има ли някакво значение?
— О, да! — възпротиви се той, снишил гласа си до шепот, за да е в унисон с нейния. — Определено има значение.
— Не, не съм омъжена.
— И тогава кого искате да убия? Баща ви? Брат ви?
Тя отново поклати глава.
Кейн бавно се наклони напред. Търпението му се изчерпваше и бе станало толкова слабо, колкото разредената с вода бира на Монк.
— Уморих се да ви разпитвам. Кажете ми!
Той придаде на гласа си враждебна нотка, убеден, че по този начин ще я принуди да му обясни всичко с подробности. Но когато забеляза непокорното изражение на лицето ѝ, разбра, че се е провалил. Ако не я наблюдаваше толкова внимателно, със сигурност щеше да пропусне този гневен проблясък. Изплашеното малко коте криеше в себе си и някаква смелост, все пак.
— Бих искала да приемете задачата преди да ви обясня — каза тя.
— Задача? Наричате наемането ми да убия някого „задача“? — попита той с известна доза неверие в гласа.
— Да — кимна момичето.
Все още отказваше да го погледне в очите. И това беше наистина дразнещо.
— Добре — излъга той. — Приемам.
Рамената ѝ увиснаха, както Кейн предположи, от облекчение.
— Кажете ми коя е жертвата — настоя още веднъж.
Най-накрая тя бавно вдигна погледа си към него. Терзанието, което Кейн съзря стаено в очите ѝ, накара сърцето му да се свие от болка. Поривът да протегне ръце, да я притегли в прегръдките си и да ѝ предложи утеха, едва не го завладя. Внезапно изпита такъв гняв заради това, което ѝ се беше случило, че трябваше да тръсне глава, за да се освободи от тази нелепа, абсурдна идея.
По дяволите! Тази жена искаше да го наеме, за да убие някого.
Улови погледа ѝ и го задържа за известно време преди да я попита отново:
— Е? Кого искате да убия?
Тя пое дълбоко дъх, преди да отговори:
— Мен.
Втора глава
— Пресвета Богородице! — прошепна Монк. — Не е възможно да говорите сериозно, уважаема госпожо!
Тя не отклони поглед от Кейн докато отговаряше на съдържателя на кръчмата.
— Съвсем сериозно говоря, добри човече. Мислите ли, че бих се осмелила да дойда в тази част на града посред нощ, ако не го мислех сериозно?
Кейн отговори на въпроса ѝ:
— Мисля, че сте си изгубили ума!
— Не! — отговори тя — Щеше да е толкова по-лесно, ако беше така.
— Разбирам. — Опитваше се да запази спокойствие, но желанието да ѝ се развика стегна гърлото му като в менгеме. — Кога ще желаете тази… тази…
— Задача?
— Да, задача — продължи Кейн. — Кога ще желаете да бъде изпълнена тази задача?
— Сега.
— Сега?
— Ако е удобно, милорд?
— Ако е удобно?!
— О, Господи! Толкова съжалявам — прошепна тя. — Не исках да ви разстройвам.
— И защо мислите, че съм разстроен?
— Защото ми крещите.
Кейн осъзна, че е права. Наистина крещеше. Въздъхна дълбоко. За първи път от дълго време насам някой успяваше да го накара напълно да изгуби самообладание. Опитваше се да оправдае възмутителното си поведение, като си повтаряше, че всеки, чието съзнание бе заето с нещо много по-важно, би бил хванат неподготвен при такава необичайна молба. Тя изглеждаше толкова искрена и толкова крехка. По дяволите, та тази жена имаше лунички на върха на носа си. Тя би трябвало да се намира вкъщи под ключ, закриляна от любящото си семейство, а не в тази долнопробна кръчма, обсъждайки собственото си убийство!
— Виждам колко много Ви наскърбих — каза тя. — Наистина се извинявам, Пейгън. Някога убивали ли сте жена? — попита тя. Гласът ѝ преливаше от съчувствие.
Изглеждаше така като че ли го съжалява.
— Не, никога досега не съм убивал жена — процеди през зъби той. — Но за всяко нещо има първи път, нали?
Искаше това да прозвучи саркастично, но тя се хвана за думите му.
— Точно така — изстреля и дори му се усмихна. — Сигурна съм, че няма да срещнете трудност. А и аз ще ви помогна, разбира се.
Идеше му да удари главата си в масата.
— Искате да ми помагате? — сподавено изрече той.
— Разбира се.
— Вие сте си изгубила ума!
— Не, не съм! — противопостави се тя. — Но съм много отчаяна. Тази задача трябва да бъде изпълнена, колкото е възможно по-скоро. Дали не бихте могли да побързате да допиете питието си?
— И защо трябва да се бърза толкова? — попита той.
— Защото съвсем скоро ще ме открият, може би дори още тази вечер. Аз ще умра, Пейгън, от Вашата или тяхната ръка, но наистина съм решена аз сама да избера края си. Несъмнено можете да разберете това.