Когато се обърна и тръгна към вратата, Кейн извика след нея:
— Къде си мислите, че отивате?
— Това не е ваша работа — отговори тя. — Но тъй като не съм и наполовина толкова арогантна колкото сте вие, ще ви кажа, че отивам да намеря някой по-сговорчив от вас, който ще ми съдейства. Не се тревожете, сър. Няма да се откажа. Преди още тази безлунна нощ да е изтекла, аз ще намеря някой, който ще е склонен да ме убие.
Той я настигна при вратата. Постави ръце на рамената ѝ и бавно я обърна с лице към себе си.
Веднага щом я докосна, тя отново заплака. Кейн се подразни, но се почувства и някак несигурен. Този път се предаде на неудържими я си порив и грубо я дръпна в обятията си.
Тази мечешка прегръдка явно се оказа последната капка. Тя зарида, скрила лице в гърдите му, шепнейки между силните си хлипанията извинения за това, че не се държи като дама.
Кейн нямаше нищо против да почака, докато Джейд се успокои поне малко. Не би могъл да спори или да я убеждава в каквото и да било в момента. Вдигаше такъв шум, че нямаше да чуе и дума, дори и да се опиташе да ѝ каже нещо. А и продължаваше да го обвинява за състоянието, в което се намира. Без съмнение, тя бе най-объркващата и влудяваща жена, която някога бе срещал.
Боже, бе толкова деликатна. Пасваше толкова добре в прегръдките му. По принцип не харесваше жени, които плачат, но точно тази не искаше да изпуска от обятията си.
В резултат на бързо разразилата се буря от емоции, тя вече хълцаше като пиян селяк.
Крайно време бе да се разбере с нея.
— Джейд, не може положението да е толкова лошо, колкото си мислите — каза ѝ той с нисък, дрезгав глас. — Със сигурност на сутринта ще се радвате, че не съм удовлетворил молбата ви.
— До сутринта ще съм мъртва — изплака тя.
— Не, няма — отвърна и нежно я притисна към себе си. — Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Обещавам ви. Със сигурност не ви се иска да умирате все още.
— Брат ми сигурно ще е много разочарован, ако умра — каза тя.
— Мога да си представя — отговори сухо той.
— Но аз не съм толкова силна, че да се справя с тях. Те са много зли хора. Страхувам се, че ще се възползват от мен преди да ме убият. Не искам да умра по този начин. В това няма никакво достойнство.
— Да умреш с достойнство? — попита той. — Говорите като войник, който отива на бойното поле.
— Не искам да ме помнят като страхливка.
— Ще може ли брат ви да се справи с този проблем, когато се върне?
— О, да! — отговори тя и положи глава на гърдите му. — Нейтън не би позволил да ми се случи каквото и да било. Откакто почина татко, той стана мой закрилник. Брат ми е много силен човек.
— Тогава аз ще се погрижа за вас, докато брат ви се върне. Давам ви думата си.
Преди тя да реагира на обещанието му измина една дълга, тягостна минута обвита в тишина. Кейн помисли, че е онемяла от благодарност. След това тя се отдръпна от него и го погледна в очите. Той осъзна, че това безмълвие не се дължеше на признателност, а на гнева, който я бе обзел.
— Веднъж вече вие нарушихте обещанието си, сър. Приехте да ме убиете, а след това променихте решението си.
— Това е различно — не се съгласи той.
— Наистина ли ще направите това, което казахте?
— Да, наистина — отговори той. — Вие току-що заявихте, че щом брат ви се върне след две седмици, ще се погрижи за безопасността ви. Казахте две седмици, нали?
Тя си придаде важен вид.
— Дори и по-скоро. Но вие сте пират и не бихте могъл да се грижите за мен толкова дълго. За главата ви е обявена награда. Не искам да стана причина да ви убият.
— Явно нямате много вяра в способностите ми.
— Нямам никаква вяра в способностите ви — отсече тя. — Защо трябва да имам? Преди малко сам признахте, че слуховете, които се носят за вас, може и да не са достоверни. Вероятно, дори и не оставяте рози върху възглавниците на жертвите си, а?
Отново го бе разгневила.
— Не е необходимо да звучите толкова дяволски разочарована от мен.
— Но, аз съм разочарована! — извика тя. — Вие дори не сте почтен! И това е много жалко. Пък и не сте толкова силен, колкото враговете ми. Ще се справят лесно с вас, Кейн. Вие сте толкова… едър мъж. Не, съжалявам. Страхувам се, че просто не ставате за тази работа.
Искаше да я удуши!
Тя отново му обърна гръб в опит да си тръгне. Кейн бе толкова втрещен от отношението ѝ, че почти я остави да излезе през вратата. Почти. Хвана я точно когато стигна до пътеката пред входа.
Стисна я здраво за рамената с едната си ръка, така че не можеше да помръдне. Придърпа я към себе си толкова внимателно, колкото ако бе някакво старо одеяло, което искаше да сложи под мишницата си. След което се обърна към Монк: