Една ръка се отпусна на рамото й и я завъртя, така че сега дулото бе забито в корема й. Имаше чувството, че лесно щеше да разпознае нападателя и не се излъга.
— Колко мило, че се върна обратно в града и ме улесни още повече.
Каси се досети кой е, но все пак попита:
— Кой си ти?
— Наричат ме Гейлин — отвърна мъжът. — Но ти знаеш фамилното ми име, нали? Обикновено хората не забравят този, за чиято смърт са помогнали.
Каси пребледня, но здравият разум я накара да настоява:
— Ти не си Рафърти.
— То е ясно, че не съм, но никой не можеше да ни различи един от друг, тъй че е все едно, нали? Кат глейш мен, все същото, че глейш мъжа, дето уби.
Нямаше смисъл да изтъква, че Рафърти си го заслужаваше.
— Какво искаш?
— Първо мислех да се погрижа за онзи Ейнджъл, но сега след кат ми падна в ръцете, шъ трябва да реша наново. Ела с мен. Конят ми е завързан отзад.
Каси нямаше голям избор, след като едната му ръка я стискаше за тила, а другата държеше револвера, опрян в корема й. Помисли си дали да не извика, но не се съмняваше, че той щеше да я застреля. Наоколо бе тъмно, луната бе скрита от облаците, а зад пансиона се простираше голо поле. Той щеше да избяга, преди още димът да се разсее, а тя нямаше да е жива, за да каже кой е стрелял.
Мъжът я качи на коня си пред него. Не бе прибрал револвера в кобура си, така че Каси не рискува да скочи. Минаха през полето и заобиколиха града, за да не ги видят, а след това той насочи коня си към планината на изток.
Приблизително пет часа по-късно се озоваха пред малка хижа с една стая. Каси имаше чувството, че през последните два часа той май се бе изгубил. От комина се виеше дим. Още един кон бе привързан до едно дърво пред хижата. Като ги видя младата жена си спомни, че по-рано в града похитителят й бе с някакъв приятел.
Когато Гейлин я бутна в хижата, приятелят му бе заспал, завит с одеялото си пред огнището. Гейлин не го събуди. Единствените мебели в стаята бяха маса и стол. Изглеждаха доста паянтови.
Мъжът й хвърли кос поглед и остави торбите на масата. Развърза едната и започна да тършува в нея.
— Твоите хора имат мангизи, нали? И то доста, така ли е?
— Да, защо?
— Част от тях може да намалят малко загубата ми.
— В такъв случай няма да се опитваш да убиеш Ейнджъл?
— Не съм казал това.
Той свали триъгълната си кърпа и кожения си колан и й кимна да отиде в отдалечения ъгъл. Завърза кърпата около китките й, а колана около глезените, след като свали ботушите й и ги захвърли през стаята.
— Реших да пратя Хари в града с исканията ми — каза й той, след като привърши с връзването. — Туй ще свърши по-добра работа от онова, дето първо го бях намислил.
— Как така?
— Много по-лесно шъ бъде да убия онзи стрелец тук. Няма да се налага да бягам и да се крия от отряда на шерифа. Твоето ранчо не е далеч оттук, нали?
— Откъде бих могла да знам? Не разбрах къде отиваме.
— Смятам, че не е далеч.
Досега нито веднъж не бе повишавал глас, нито пък бе показал някакъв признак на гняв заради смъртта на брат си. Поведението му не бе естествено, но я изпълни със слаба надежда. Може би той не бе чак толкова лош, колкото бе Рафърти. Може би не се чувстваше особено щастлив от факта, че трябваше да убие, за да си отмъсти. Нищо чудно той въобще да нямаше представа в какъв човек се бе превърнал брат му.
— Знаеш ли, твоят брат не беше добър човек. Той подплаши стадото. Опита се…
— Не говори против брат ми — прекъсна я Гейлин, но отново не повиши глас.
Обърна й гръб и отиде да събуди приятеля си. Двамата зашепнаха нещо, а от време навреме Хари й хвърляше по някой поглед. Той не бе толкова висок като Гейлин. Очите му бяха сиви и безизразни, кафявата му коса бе дълга и сплъстена, а дрехите му бяха широки и доста избелели. Всъщност той бе един грозен и дребен мъж, от тези, които лесно се оставяха да им заповядват.
Каси се напрегна, за да чуе какво си говорят, но не можа да улови повече от една-две думи. След като надраскаха нещо върху някакъв стар вестник, Хари го пъхна в джоба на сакото си и излезе от хижата. Гейлин се настани върху одеялото му край огъня.
Каси изчака няколко минути, но той наистина приличаше на мъж, който се канеше да поспи и явно изобщо не го интересуваше, че тя е гладна и й студено. Не й предложи нито одеяло, нито я повика да се премести по-близо до огъня. Ала топлината бе най-малката й грижа в момента.
— Как точно мислиш да накараш Ейнджъл да дойде тук?