— Франки Мансини ли промени Софи Смит към по-добро?
Алвин Дюбре не можеше да повярва на ушите си. Елън Уотс му вършеше работата.
— Франки Мансини промени Софи Смит напълно. Тя стана нов човек, след като се запозна с него. Попадна напълно под контрола му.
Първите предупредителни сигнали иззвънтяха в мозъка на Дюбре.
— Под контрола му?
Джанет Хупър кимна.
— Да. Също като чудовището на Франкенщайн.
Мили боже!
— Тя боготвореше земята, по която Франки стъпваше. И правеше всичко, което й каже.
Елън Уотс се усмихна доволно на Алвин Дюбре.
— Можете ли да ни дадете примери, госпожо Хупър?
— Ами, първо, тя си промени името. Франки всъщност започна дивотията със София Баста. Убеди я, че била мароканска принцеса, абе някаква подобна глупост. А, да, и че имала близначка, с която били разделени при раждането. Създаде й минало и нова самоличност. Мисля, че беше прочел историята в някакъв роман. Както и да е, Софи започна да се държи, сякаш всичко това бе истина. Откачи напълно.
— Моля последното твърдение да се заличи от записа — обади се Уилям Бойс. — Свидетелката не е експерт и не е квалифицирана да коментира психическото здраве на обвиняемата.
— Подкрепя се — каза съдия Муньос, надувайки се за пред камерите и приглаждайки прясно боядисаната си черна коса. — Накъде клоните, госпожице Уотс?
— Ваша Чест, отношенията на клиентката ми с господин Мансини са ключови за делото. Възнамерявам да покажа, че господин Мансини цинично и пресметливо е подготвял клиентката ми от ранна възраст да изпълнява безпрекословно нарежданията му. Тя е била жертва на господин Мансини, също като убитите от него мъже. Да не забравяме, че при всяко от бруталните убийства клиентката ми е била изнасилвана жестоко от господин Мансини.
— Възражение! — изкрещя Алвин Дюбре. — Тя се е възбуждала от убийствата! Сексът е бил по взаимно съгласие.
— С такива рани? — бързо реагира Елън Уотс. — Във всички полицейски протоколи пише, че става дума за особено жестоко изнасилване.
Телевизионните екипи се въодушевиха. Сблъсъкът между адвокатите на защитата бе златна мина. След двете седмици, прекарани в слушане на монотонните речи на Уилям Бойс, съдия Федерико Муньос най-после бе получил сензационното дело, което заслужаваше, гарнирано с балкон, пълен с телевизионни екипи и репортери. Утре името му щеше да е прочуто.
— Ще го допусна — благо каза той, — но се надявам да призовете и експерти психиатри, госпожице Уотс. Съдебните заседатели не се интересуват от мненията на аматьори.
Елън Уотс кимна, освободи Джанет Хупър и призова следващия си свидетел.
— Защитата призовава доктор Джордж Петридис.
Хубав мъж около петдесетте, издокаран в костюм с жилетка и старинен сребърен джобен часовник, доктор Петридис бе шеф на психиатрията в болница „Мас Дженерал“ в Бостън. Той излъчваше авторитет и Алвин Дюбре и Уилям Бойс забелязаха разтревожено как думите му приковаха вниманието на съдебните заседатели. Дори Франки Мансини изглеждаше заинтригуван от това, което прочутият лекар говореше. По време на показанията му всички в залата замълчаха и затаиха дъх.
— Доктор Петридис, каква е връзката ви с обвиняемите по делото? — попита Елън Уотс.
— Лекувах и двамата в края на осемдесетте години, когато бяха тийнейджъри. По онова време работех като психолог в нюйоркската служба за деца. Пациентите ми бяха непълнолетни.
— Преди убийствата да станат известни, спомняхте ли си за точно тези пациенти? Двайсет години са дълго време. Сигурно сте лекували стотици деца оттогава.
Докторът се усмихна.
— Хиляди. Но тези двамата си ги спомням. Разбира се, аз винаги водя подробни бележки, така че успях да сравня спомените си с онова, което съм записвал тогава.
— И какво си спомняте за обвиняемите?
— Спомням си изключителна зависимост и симбиоза. Тя беше мило дете с много проблеми. Очевидно психически. Предписах й риспердал още при първия сеанс, но тя се съпротивляваше на идеята за лекарства. Момчето не я одобряваше.
— Каква форма вземаха психозите й?
— Фантазираше. Нямаше ясна самоличност, поне не такава, която да е свързана с действителността. Подозирах, че майка й е вземала дрога по време на бременността. Беше като празна черупка, очакваща да бъде запълнена с нечие друго съзнание. Всъщност може да се каже, че момчето я създаде.