Утре тази жена най-после щеше да проговори. Щеше да отговори на най-важния за Дейвид Айшаг, Мат Дейли и Дани Макгуайър въпрос:
Коя си ти?
34.
Телевизионните екипи се бяха строили по протежение на улица „Бъртън“ сякаш се канеха да заснемат кралска сватба. Днес беше денят, в който Ангелът на смъртта щеше да даде показания по убийствата, и вълнението и очакването във въздуха бяха едва ли не осезаеми. Хората бяха в настроение за представление и се усмихваха и шегуваха един с друг. После се развикаха жизнерадостно, когато бронираният кадилак на съдия Муньос профуча покрай тях. Виковете прераснаха в диви крясъци, когато затворническите ванове с Баста и Мансини минаха през бариерата и се спуснаха в подземния гараж.
— Всичко това е игра за тях, нали?
Мат Дейли гледаше отчаяно през прозореца на полицейската кола. Той и Дани Макгуайър пристигаха заедно в съда всяка сутрин. Патрулната кола бе проява на любезност от страна на приятел на Дани от дните му в отдел „Убийства“.
— Не осъзнават ли, че човешки живот е заложен на карта? Не им ли пука?
Дани искаше да отговори, че вероятно им пука повече за четирите живота, които вече бяха отнети по жесток начин, отколкото за съдбата на двама доказани убийци, но си замълча. Днес щеше да е трудно за всички тях, но за Мат щеше да е най-тежко. Ако София-Лиза — изглеждаше виновна на свидетелската скамейка, смъртната й присъда бе сигурна. Никой, дори Мат Дейли, нямаше да може да я спаси.
В зала 306 те се настаниха на обичайните си места, без дори да усетят любопитните погледи на зяпачите от галерията. Дейвид Айшаг вече бе седнал на мястото си. Трудно бе за индиец да изглежда блед, но тази сутрин Дейвид го бе постигнал. Седнал с изправен гръб, безукорно облечен както винаги в костюм на Освалд Боатенг14 и копринена вратовръзка „Гучи“, горкият човек изглеждаше готов самият той да бъде разстрелян.
— Добре ли сте? — попита го Дани Макгуайър.
Айшаг кимна кратко. Нямаше време за повече любезности. Надут като дребен испански паун, съдия Федерико Муньос влезе в залата, въодушевен от славата и тръпката, която изпитваше винаги, когато всички в залата се надигаха на крака, за да потвърдят важността на пристигането му. В действителност никой не се интересуваше от съдия Дред тази сутрин, нито от речта на Елън Уотс. Зрителите проявиха известен интерес, когато Алвин Дюбре заяви спокойно, че клиентът му Франки Мансини решил да не дава показания, ясен знак, че адвокатът щеше да се стреми към смекчена поради невменяемост присъда. Но дори правните машинации на екипа на Мансини не успяха да приковат вниманието на любопитните. Едва когато призоваха София Баста и слабата, елегантна фигура на жената бе придружена до свидетелската скамейка, съдебната зала се оживи.
— Моля, кажете пълното си име за съда.
— София Мириам Баста Мансини.
Гласът й не беше силен, нито накъсан, а дълбок и мелодичен, излъчващ мир и спокойствие. Дейвид Айшаг, Дани Макгуайър и Мат Дейли помнеха този глас отлично и всеки от тях усети как сърцето му се свива, когато го чу.
Елън Уотс започна нежно:
— Госпожице Баста, бихте ли ни описали как се запознахте с господин Мансини и какви бяха отношенията ви с него?
— Бях на четиринайсет години. Живеех в сиропиталище в Куинс, Ню Йорк, а Франки бе прехвърлен там от друг дом.
— И двамата станахте приятели?
— Да. Повече от приятели. Обичах го.
Всички в съда завъртяха глави към Мансини, за да видят реакцията му, но лицето му си остана безизразно както винаги.
София продължи:
— В началото той беше различен. Беше невероятно красив, умен и чаровен. А и се държеше с мен различно.
— В какъв смисъл?
— Говореше с мен. Слушаше ме. И ме уважаваше. Никога не се опита да ме докосне.
— Имате предвид сексуално?
София кимна.
— Другите момчета и мъжете от персонала… всички те ме насилваха за секс.
Мат Дейли прехапа долната си устна толкова силно, че тя прокърви.
— Но не и Франки. Той беше различен и ги държеше далеч от мен.