— Аз… аз не знам.
София се огледа паникьосано като лисица, заобиколена от свирепи хрътки. Мат Дейли побесня. Прииска му се да извика: „Оставете я на мира! Престанете да я тормозите!“.
— Знаете, госпожице Баста. Знаете много добре. Трейси е помогнала на Мансини да влезе в къщата на площад „Честър“. Тя е обезвредила алармата, нали?
— Да — едва прошепна София. — Но не разбирате. Тя нямаше избор. Трябваше да го направи. Франки…
— Да, да, знаем. Франки я е накарал да го направи. Госпожице Баста, истината е, че вие доброволно сте участвали в убийствата, нали?
— Не.
— Вие и Мансини сте ги планирали заедно, месеци и дори години занапред.
— Казах ви, не беше така.
— Кое беше по-възбуждащо за вас, госпожице Баста? Фантазията с изнасилването? Или да гледате как невинни мъже, вкарани в капана от вас, биват убивани жестоко?
— Възражение!
— Отхвърля се. — Съдия Муньос започваше да се кефи. От дълго време чакаше прокурорът да накара кучката да се гърчи и не възнамеряваше да я улесни сега. — Отговорете на въпроса, госпожице Баста.
За първи път, съвсем неочаквано, София Баста се разгневи.
— Не бях възбудена, господин Бойс! — изкрещя тя. — Бях изнасилена и пребита. Бях принудена. Той ми каза, че ако не изпълня заповедите му, ще причини същото и на сестра ми. Ще я изнасили, измъчва и убие. Ако мислите, че това ми е доставяло удоволствие, вие сте лудият, а не аз.
Елън Уотс отпусна глава в ръцете си.
Уилям Бойс си позволи лека усмивка.
— Чувствам се длъжен да ви напомня, госпожице Баста, че нямате сестра. Но ви благодаря за употребата на местоимението „аз“. Нямам повече въпроси.
Всички смятаха, че кръстосаният разпит на Уилям Бойс бе съсипал защитата на София Баста. „Ел Ей Таймс“ изложи мнението най-добре: „Никога в историята на наказателното правосъдие една-единствена дума, по-точно кратко местоимение, не е имало подобен ефект върху дело“. С гневното си избухване София бе превърнала всички съмнения и благосклонности, грижливо култивирани от адвокатката й в продължение на дни, в сурова категоричност: обърканата самоличност на Ангела на смъртта бе само театър. И ако тя бе фалшива, можеше ли изобщо да става дума за защита поради невменяемост?
Елън Уотс направи всичко възможно да ограничи щетите, като призовава настоящия психиатър на София, назначен от ръководството на затвора, да оцени психическото й състояние. Доктор Луси Пенино беше силна свидетелка и показанията й бяха недвусмислени: Баста несъмнено страдаше от параноидна шизофрения. Като при повечето шизофреници състоянието й беше циклично — идваше и си отиваше. В дните на делото психичното й равновесие бе по-добро, отколкото по време на убийствата, когато не е вземала лекарствата, които пиеше сега.
— Лице с нейното заболяване е силно податливо на влиянието на други хора — и добро, и лошо. Матю Дейли например, изглежда, е имал положителен ефект върху София, когато се е запознала с него като Лиза Баринг. По време на сеансите ни госпожица Баста описа връзката им като истинска любов. Ако се беше запознала с господин Дейли преди първото убийство, а не чак след четвъртото, според моето професионално мнение убийствата „Азраел“ нямаше да бъдат извършени.
Беше чудесно изказване, още по-затрогващо от вида на бедния Мат Дейли, който открито плачеше в инвалидната си количка на първия ред. Но един поглед към каменните лица на съдебните заседатели показваше, че показанията на доктор Пенино бяха дошли прекалено късно.
Неизбежно, резюмето на съдия Муньос бе черно-бяло и безстрастно.
— Въпросът пред вас днес — каза той на съдебните заседатели — е, не дали Франсис Мансини или София Баста са имали нещастно детство. Не е нужно да се питате дали някой от обвиняемите има или е имал психични проблеми. Не е нужно да разбирате мотивите им, отношенията им или извратените им умове. Единственият въпрос е: нарочно ли са убили тези мъже? Ако вярвате, че е така, трябва да ги осъдите. Вече знаем, че заедно Франсис Мансини и София Баста са извършили тези ужасни престъпления и са били заловени, когато са се опитвали да извършат още едно. Не допускайте грешка. Ако те не бяха заловени, господин Айшаг нямаше да е жив днес. И въпреки неговите пламенни молби за милост към госпожица Баста, истината е, че господин Дейли също е имал късмет да избяга жив от ноктите й. Ако не бяха заловени благодарение на твърдата решителност и упоритост на заместник-директор Дани Макгуайър, убийствата щяха да продължат, може би още десетина години. Още невинни мъже щяха да загубят живота си при кошмарни обстоятелства, предадени и заклани от жената, която са обичали и в чиято любов са вярвали. Съдът не чу убедително изразяване на съжаление или угризение от никого от обвиняемите. Бяха казани много неща за психичното им състояние, особено на госпожица Баста. Поради това съм длъжен да ви напомня, че според закона няма разлика дали тя е вярвала, че е друг човек, по времето, когато е извършвала престъпленията. Единственото, което има значение, е дали е възнамерявала да убива. Същото се отнася и за господин Мансини. Ако вярвате, че е имало умисъл, трябва да ги осъдите. Сега можете да се оттеглите, за да вземете решение. Всички да станат.