След като обвиняемите бяха отведени, зрителите започнаха да се разпръсват. Дани Макгуайър се обърна към Дейвид Айшаг и Мат Дейли:
— Мога ли да заведа и двама ви на обяд?
Айшаг изглеждаше изморен и отпаднал, но горкият Мат бе мъртвешки блед и трепереше.
— Трябва да изчезнем от Бевърли Хилс, преди репортерите да се нахвърлят върху нас.
— Благодаря, но не мога — отговори Дейвид, като събра бележките си и ги прибра в куфарчето. — Довечера ще летя за Индия.
Мат го изгледа учудено.
— Преди да обявят присъдата?
— Налага ми се. Съдебните заседатели може да спорят с дни, а аз имам бизнес, за който да се грижа.
— Наистина ли мислиш, че ще спорят с дни? — обнадеждено попита Мат. — Мислиш ли, че са толкова несигурни?
— Мисля, че са абсолютно сигурни — отговори Дейвид. — Просто трябва да прегледат отново всички доказателства и показания. А само за дрънканиците на Бойс ще им е нужна цяла седмица.
Айшаг раздруса ръката на Макгуайър, мъчейки се да овладее емоциите си.
— Благодаря ти. Това, което каза Муньос, е вярно. Ако не беше ти, вече щях да съм мъртъв.
— Няма защо. Сигурен ли си, че не можеш да останеш поне за обяд?
— Съвсем сигурен. Довиждане, Мат. Късмет.
След сбогуването Дейвид Айшаг излезе от съдебната зала и се настани в лимузината, която го очакваше и потегли веднага, разпъждайки наглите репортери, сякаш гонеше досадни комари.
Мат Дейли се вторачи подире му с изумено лице. Дани Макгуайър познаваше този вид добре от годините в полицията, когато имаше работа с жертви на жестоки престъпления. Мат беше в шок. Делото му бе дошло в повече.
Дани забута инвалидната му количка към полицейския изход.
— Хайде, човече. Да се разкараме оттук.
Обядваха в малко еврейско ресторантче в Силвърлейк, едва на десетина километра от съда, но далеч от сапунената опера „Азраел“. Дани си поръча сандвич с брискет15, пилешка супа с фиде за Мат и горещо сладко кафе.
— Ще я екзекутират, нали?
Дани остави сандвича си.
— Вероятно. Съжалявам, Мат.
— Аз съм виновен — заплака Мат, сълзите закапаха в супата му. — Ако не бях се захванал с тоя тъп документален филм, ако не бях те замесил, никога нямаше да я намерят.
Дани се втрещи.
— Не е възможно да говориш така. Ако не беше постъпил по този начин, и други хора щяха да умрат, Мат. Невинни хора. Тази жена трябваше да бъде спряна.
— Аз можех да я спра. Чу психиатърката. Ако Лиза и аз бяхме избягали, както планирахме, ако бяхме стигнали до Мароко и бяхме изчезнали, Франки нямаше да продължи да убива без нея… А тя не би наранила и муха, ако не беше той.
— Може и така да е — кимна Дани. — Ала може и да не е. Спомни си, навремето ти нямаше представа, че Лиза е замесена в убийствата. Как щеше да реагираш тогава, ако знаеше?
Мат не се поколеба и за миг.
— Щях да й простя. Щях да я разбера.
— Тя уби баща ти, Мат. Нали поради тази причина ти се захвана с цялата история. Защото Андрю Джейкс не заслужаваше да загине по този начин. Помниш ли? Никой не заслужава да умре така.
— Не — упорито възрази Мат. — Мансини уби баща ми. Лиза беше объркана. Мислеше, че защитава сестра си. Не искаше нищо от това да се случи.
Очевидно нямаше смисъл да се спори с него. Дани нямаше да промени мнението му, а темата дразнеше приятеля му силно. Точно това се бе надявал да избегне, когато го покани на обяд. Той бързо смени темата.
— Как е Клеър?
— Добре е. Предполагам, че вече й е писнало да живея при нея. Не е лесно да имаш брат инвалид в добавка към двете деца и съпруга, за които трябва да се грижиш.