Уилям Бойс, който едва не ги бе отегчил до смърт с безжизнените си дрънканици през първите две седмици, но чийто кръстосан разпит бе завладял света и променил хода на делото.
Алвин Дюбре, защитникът на Мансини, смотаният дърт глупак, който бе говорил най-малко, но вероятно бе постигнал най-много за клиента си и бе отпуснал достатъчно въже на София Баста да се обеси сама.
Елън Уотс, красива, умна, но в крайна сметка твърде неопитна, за да успее да овладее собствената си клиентка. Уотс получи най-лошите карти, опита се да представи опасна убийца като жертва, интелигентна мошеничка като объркана и луда, сексуално ненаситна садомазохистка като изгубено малко момиченце. И щеше да успее, ако не я бе провалил темпераментът на София.
Вляво от съдията седяха обвиняемите. Мансини имаше обичайния си вид на развеселен и откачен зъл дух. Лицето на София Баста бе непроницаемо. Вторачена право напред, отпуснала ръце настрани, изражението й можеше да бъде описано само като равнодушно. Не нервно, не обнадеждено, не ядосано, не нетърпеливо, не и отчаяно. Абсолютно нищо. Беше празна страница, очакваща да напишат върху нея следващата глава от ужасния й живот. Този път, с малко помощ от страна на съдебните заседатели, съдия Федерико Муньос щеше да напише тази глава.
И тя щеше да е последната й глава.
Вдясно от Муньос, на първия ред в залата, три седалки бяха подозрително празни. Дейвид Айшаг, Мат Дейли и Дани Макгуайър ги нямаше.
По дяволите, помисли си Муньос. Ако знаеше, щеше да изчака… да измисли някакво процедурно препятствие, за да позволи на тримата ключови играчи в драмата да присъстват на развръзката й. Но вече бе прекалено късно. Най-после съдията седна. Всички в зала 306 го последваха благодарно и се отпуснаха по местата си, проточили вратове, за да виждат София Баста и Франки Мансини.
Един по един съдебните заседатели се върнаха в залата.
Пред бариерата шофьорът им спореше с пазача.
— Какво искаш да кажеш с това „не се допускат повече коли“? Това е заместник-директор Дани Макгуайър от Интерпол. Той има неограничен достъп навсякъде.
— Няма значение — изсумтя пазачът. — Има заповед. След като започне съдебното заседание, не се допускат повече коли.
Дани Макгуайър излезе от колата. Доближи лице до това на пазача и усети миризмата на чесън в дъха му.
— Или ще вдигнеш бариерата и ще ни пуснеш веднага, или аз лично ще се погрижа не само да те уволнят оттук, но и никога вече да не си намериш работа в този град. Ако мислиш, че дрънкам празни приказки, накарай ни да обърнем. Разполагаш точно с три секунди, за да решиш. Едно. Две…
Пазачът забеляза ледения блясък в очите на Макгуайър и взе решение.
— Господин председател, взехте ли решение?
Едрият петдесетгодишен чернокож кимна сериозно.
— Да, Ваша Чест.
— Единодушно ли е решението?
— Да.
Тълпата навън се вторачи в огромните плазмени екрани и затаи дъх. Единият екран показваше председателя и насядалите зад него съдебни заседатели. Всички изглеждаха сериозни, както подхождаше на ужасните престъпления, които бяха обсъждали.
Другият показваше двамата обвиняеми. Застанали на около метър един от друг, те се държаха като абсолютно непознати и чужди. Трудно бе да си представиш, че се познаваха от детски години, бяха действали заедно като смъртоносен отбор в продължение на десетина години и бяха женени от още по-отдавна.
— Взехте ли решение?
— Да, Ваша Чест.
Дани Макгуайър дишаше тежко, докато тичаше по коридора, бутайки инвалидната количка на Мат Дейли пред себе си. Двойната врата на зала 306 се появи пред тях като райските порти. Или адските.
— Съжалявам, господине — поде приставът. — Съдът заседава. Съдия Муньос…
Той млъкна, когато видя значката на Дани от Интерпол.
— Можете да влезете, господине — каза пазачът и отвори вратите почтително. — Но не мога да допусна и приятеля ви вътре.
Дани не му обърна внимание, а вкара количката на Мат в залата. Вътре цареше пълна тишина. Появата им бе неочаквана и за миг стотици глави се завъртяха към тях. Но само един поглед привлече вниманието на Мат Дейли. За първи път от началото на делото тя гледаше към него. Право в него.
— Лиза — прошепна той безмълвно.
Тя се усмихна.