Съдия Муньос говореше.
— По обвинението в предумишлено убийство на Андрю Джейкс как намирате първия обвиняем, Франсис Мансини?
— Виновен.
Думите отекнаха в залата като изстрел.
— А обвиняемата София Баста?
— Невинна.
Ахканията в залата се чуха по целия свят. Навън, на улица „Бъртън“, тълпата изкрещя толкова силно, че звукът проникна дори през дебелите стени на съда. След като операторите осъзнаха какво бе станало, те се съсредоточиха върху лицето на София. Но каквато и да бе реакцията й след думите на председателя, тя вече бе изтрита от лицето й, заменена от обичайното му равнодушие. Мат Дейли затвори очи и се просна назад в количката, сякаш го бяха ударили в корема. Дори съдия Муньос, прочутият съдия Дред, имаше нужда от секунда, за да възвърне самообладанието си.
Председателят на съдебните заседатели продължи:
— В случая на Андрю Джейкс намираме обвиняемата София Баста за виновна в непредумишлено убийство поради невменяемост.
Съдия Муньос се прокашля.
— В случая на сър Пиърс Хенли…
Решението прободе като нож сърцето на съдията.
Виновен.
Невинна.
Невменяемост.
Същото беше и с другите две жертви. Само по обвинението в опит за убийство на Дейвид Айшаг и двамата обвиняеми бяха намерени за виновни.
Всеобщото чувство за невяра бе почти осезаемо. Дори обичайно невъзмутимият Мансини изглеждаше шокиран, а кръвта се отцеди от мургавото му лице. Братът на сър Пиърс Хенли клатеше глава и потупваше учудено слуховия си апарат. Бившите приятелки на Майлс Баринг избухнаха в сълзи, а повече от един глас изкрещя „Не!“ от галерията.
Дани Макгуайър обаче не сподели възмущението. Истината бе, че изпитваше само облекчение и успокоение.
София Баста щеше да остане зад решетките. Никой друг нямаше да умре от ръцете на Азраел, пожертван заради извратеното желание на Франки Мансини за отмъщение. Но красивата Анджела Джейкс, както бе позната навремето, щеше да се спаси от смъртоносната инжекция.
Вероятно това не бе точно правосъдие. Но бе край.
Дани Макгуайър най-после бе свободен.
35.
Четири години по-късно…
— Съжалявам, господине. Не мога да ви пусна без пропуск.
Колкото и да бе изненадващо, пазачът в държавната болница в Алтасито наистина съжаляваше искрено. Беше тежка и самотна работа да охраняваш затворничките в единствения психиатричен затвор за жени в Калифорния и нископлатените служители не бяха прочути с отзивчивостта си. В средата на шейсетте си години, пазачът изглеждаше дори по-стар. Обветрената му кожа бе суха и напукана като пресъхнало речно корито от годините под палещото пустинно слънце. Но в очите му имаше благост, когато погледна кльощавия рус мъж, облегнат на бастун пред портата на болницата.
Пазачът го виждаше не за първи път. Нито за втори или трети. Всеки месец в деня за посещения мъжът се появяваше и учтиво молеше да му позволят да види най-прочутата затворничка в Алтасито. Но всеки път дамата отказваше да приема посетители.
Избягнала като по чудо смъртната присъда, Ангелът на смъртта, както бе прочута в пресата, се наслаждаваше на сравнително лекия си живот в затвора, макар да се намираше зад решетки и под гъст облак потайност. Имаше си собствена стая, чийто прозорец гледаше към идеално поддържаните морави и към пустинята Мохави отвъд тях. Дните й бяха еднакви, но не и мъчителни. Часовете бяха поделени между работа, упражнения, почивка и психиатрично лечение, което включваше всичко — от хипноза до групови сеанси.
За съжаление Мат Дейли не знаеше нищо за това. Непрестанно се тревожеше да не би Лиза да е измъчвана от останалите затворнички заради славата си. Той написа безброй имейли на главния психиатър на затвора с молба за новини за състоянието й. Ядеше ли? Спеше ли? Беше ли потисната? Можеха ли поне да потвърдят, че получава писмата, които Мат й пишеше всяка неделя, за да я уведоми за живота си и за световния успех на документалния филм „Азраел: тайни и лъжи“, писма, на които Мат не бе получил и един отговор досега. Дали Лиза изобщо знаеше, че той се опитва да се свърже с нея? Че имаше поне един приятел, който не я бе изоставил в най-отчаяния й час?
Отговорите на имейлите винаги бяха еднакви. Учтиви. Кратки. Категорични. Мат Дейли не беше член от семейството. Нямаше право да получава информация за пациентката, освен ако тя не се разпореди да му се дават сведения за нея. А София Баста не го бе направила.