— Знам, че ако ме види, ще си промени решението — каза Мат на пазача за стотен път. — Ако ме пуснете да вляза в салона за посетители поне за няколко секунди… Вижте, изминах дълъг път.
— Разбирам ви, господине. Наистина. Но се страхувам, че трябва да си вървите.
София прочете писмото отново. Галеше листа с любов и си представяше как ръцете на Мат го бяха докосвали, така както навремето бяха докосвали нея. Започваше като всички други:
Скъпа Лиза…
Четенето на името беше любимата й част. Името звучеше добре. Правилно. Винаги когато четеше писмата на Мат Дейли или мислеше за него, тя беше Лиза. А Лиза бе най-хубавата част от нея. Дори се бе чудила дали да не си промени името след делото. Лиза. Лиза Дейли. Наистина чудесно. Но с отминаването на дните, а после и седмиците, когато осъзна действителността — можеха да наричат затвора й „болница“, а наказанието й — „лечение“, но все пак това си бе доживотна присъда без право на помилване, — тя си промени решението. Какъв смисъл имаше да си сменя името сега и тук? Нямаше втори шанс, нямаше ново начало. Това беше краят.
Но не и за Мат. За него имаше шанс. Бъдеще. Коя беше тя, че да го унищожава, като му дава надежда? Ако го накараше да мисли дори за миг, че би могло да има връщане назад… За да живее Мат Дейли, Лиза трябваше да умре. Беше съвсем просто.
Толкова трудно бе да се придържаш към истината. Да я разграничиш от фантазията. Беше живяла прекалено дълго време с лъжи. Но се беше опитала да не лъже Мат. Когато му каза, че го обича, наистина го вярваше. Ако се беше запознала с него по-рано, преди Франки и книгата, преди София Баста, нещата може би щяха да са различни. Но сега й предстоеше да прекара остатъка от живота си затворена в клетка като животно, заобиколена от огради, по които течеше ток, от пустиня. Писмата на Мат бяха всичко за нея. Но бе длъжна да не му отговаря… Да го остави да живее живота си.
Тя продължи да чете.
Не знам дали получаваш писмата ми, скъпа. Предполагам, че на този етап ги пиша не само за теб, но и за себе си. Не мога да спра. Няма да спра, Лиза. Не и докато не се увериш, че те обичам, прощавам ти и никога няма да се откажа от теб, независимо колко пъти пазачите ме връщат.
Лиза се трогна, когато прочете „пазачите“, а не „ти“. Милият Мат. Все още искаше да й прости всичко.
Не мога да понасям мисълта, че си в това ужасно място. Моля те, скъпа, ако някой се отнася лошо с теб, трябва да уведомиш някого. Ако не мен, поне адвокатите си или губернатора. Дори Дани Макгуайър би могъл да помогне.
Дани Макгуайър. Странно, но всеки път, когато мислеше за Мат, тя бе Лиза, а всеки път, когато се сетеше за Дани, бе Анджела Джейкс. Горката Анджела. Толкова млада и красива. Тя беше първата, която пострада. По времето, когато се превърна в Трейси, а после в Ирина и Лиза, вече бе по-силна, закоравяла от поредицата ужаси, претръпнала за болката. Но Дани Макгуайър я познаваше от самото начало, когато бе все още уязвима. Той познаваше Анджела и София подозираше, че и я обичаше по свой начин. Когато прочете името му, написано със стремителния почерк на Мат, тя изпита носталгия.
Вероятно трябваше да изпрати някакво съобщение на Мат, може би анонимно, за да го увери, че е добре. С изключение на неприятния факт, че изгуби свободата си, повтарящото се всекидневие в болницата й се отразяваше добре. Половината й живот бе прекаран в институции, а другата половина — в бягство, не само от полицията, но и от собствените й демони. В болницата дните й бяха приятно предвидими. Намираше живота тук за удобен.
А колкото до това дали останалите пациентки се отнасяха лошо с нея… истината бе съвсем различна. Във външния свят жените често завиждаха на красавиците, защото искаха и те да бъдат оценени естетически. Но тук, където нямаше мъже, с изключение на неколцина пазачи, нито красота в каквато и да е форма, външността на София я правеше популярна. Другите жени искаха да са около нея въпреки факта, че тя никак не беше дружелюбна, сядаше да яде сама и отхвърляше груповите дейности, било филми, било организирани спортни събития. Но никога не излизаше от стаята си, без да бъде съпроводена от възхитени погледи. Понякога възхищението преминаваше в открита похот, но за разлика от истинските затвори в болницата нямаше много мъжествени лесбийки и София никога не се почувства застрашена.
Красотата не бе единственото й предимство. Без да полага абсолютно никакви усилия, София бе станала нещо като знаменитост в болницата. Много от другите жени й се възхищаваха и гледаха на жертвите на Азраел като на богати мръсни старци, които безчувствено са изоставили децата си и следователно са си получили заслуженото. Самата София внимаваше да се разграничава от това мнение. Спомените за убийствата все още й причиняваха ужасни кошмари, а говоренето за тях можеше да доведе до остри пристъпи на паника. Единствената част от миналото, на която държеше, бе Мат Дейли.