— Обичам те! Съжалявам. Обичам те страшно много.
Мат стигна до оргазъм, стискайки бедрата й и тласкайки със свирепа сила. Лиза имаше чувството, че той щеше да премине през тялото й и да изскочи от другата страна, сякаш тя наистина бе призрак. Но потта, горещината и сълзите не бяха сенки. Това съединение на плътта бе истинско. Агонизиращо отпразнуване на живота, също като раждането. После Мат заплака като дете.
— Не ме оставяй. Моля те, Лиза, не ме оставяй! Ще направя всичко.
И тя знаеше, че Мат говори сериозно.
Любиха се отново в продължение на няколко часа, после спаха до здрачаване. Когато се събудиха, Мат поръча закуска — два хамбургера със сирене и пържени картофки — и се натъпкаха здраво. Най-после, към седем, Лиза започна да говори. Разказа му за болестта си. Как след много години най-после успяла да се освободи от нея и вече не вземала лекарства.
— Отначало се страхувах да спра лекарствата. Но докато ги вземах, се чувствах като в мъгла. Сега, за първи път откак се помня, наистина се чувствам като самата себе си.
Разказа му как един симпатичен мъж на име Карлос Ернандес й помогнал да инсценира злополуката, като поставил прост капан за животни в планината, за да изглежда, че тя е паднала в цепнатината, докато в същото време Лиза се криела в пещера на няколко метра оттам. Тъй като единствената свидетелка на падането й била податлива на внушения девойка на деветнайсет години, лекувана и за халюцинации, за Карлос било лесно да върне останалата част от групата в къмпинга и да осигури на Лиза достатъчно време да излезе от пещерата и да се добере до ловната хижа, която бил подготвил за нея.
— Бяхте ли любовници? — засрамено попита Мат.
— Неее — намръщи се Лиза. — Мисля, че той би го искал, но не бяхме. Беше мой приятел. Рискува много, когато ми помогна, и загуби работата си. Но знаеше, че вече съм добре психически, а те не биха ме освободили и след милион години. Особено след като Франки… нали знаеш. Нуждаеха се от изкупителна жертва, която да накажат за смъртта на всички онези мъже. И аз бях жертвата.
— Но си живяла с Карлос?
Тя поклати глава отрицателно.
— Не. Щеше да е прекалено опасно. Той ми даде пари да отида в Южна Америка и да си направя пластична операция. Странно колко лесно е да минеш границата, когато идваш от САЩ. Останах в Бразилия осем месеца. Възстановявах се, а после работих. Когато се върнах, Карлос бе заминал.
— Значи се върна в Калифорния, за да бъдеш с него?
Лиза се засмя.
— Господи, Мат. Каква е тази ревност? Да, върнах се заради него. За да му върна парите, които му дължах, и да му благодаря. Но също така знаех, че трябва да те видя. Беше изключително голям риск, но исках да знаеш, че съм жива.
— Е, вече знам.
Мат стана и отиде до прозореца. Пейзажът на Ел Ей, добре познат и обичан цял живот, сега му се стори странен и заплашителен, сякаш никога преди не бе го виждал.
Само на няколко километра оттук, в безопасно и щастливо място го очакваше Каси. Каси и Брандън, и бебето им. Чакаха. Доверчиво. Милата, сладка Каси.
— Мислиш за жена си, нали?
Мат кимна.
— Бременна е.
Думите изскочиха от устата му, преди да се усети.
— О!
По лицето на Лиза се изписа болка. Досега не бе изпитвала вина, че е с Мат днес. Вярваше, че случилото се е предопределено. Любовта им, връзката им бяха прекалено ценни, за да не бъдат почетени. А и бе живяла без него толкова дълго. Не заслужаваше ли поне един миг щастие?
Но пък бебе? Това беше различно. Каква жена би молила някого да изостави детето си? И какъв мъж изоставяше семейството си? Не и Мат Дейли, това бе сигурно. Мат беше по-добър и Лиза го обичаше точно заради това.
— Трябва да се връщаш.
Мат се завъртя, прекалено изтощен, за да заплаче отново, но лицето му издаваше отчаянието му. Дори той самият не можеше да повярва какво казва и прави.
— Да, Лиза — прошепна. — Трябва да се връщам. Съжалявам. Време е да се сбогуваме.
39.
Всички бяха съгласни, че господин и госпожа Дейли са чудесна двойка.
Бременността й бе в началото и коремчето едва изпъкваше, но той вечно го галеше нежно и я подкрепяше с безкрайна грижовност през фоайето или навън в слънчевия двор. Понякога той седеше и пишеше там. Друг път двамата преглеждаха списъците с къщи, които местните агенти по недвижими имоти им бяха дали. Също като много други двойки, които идваха тук на почивка, семейство Дейли се влюби в града. Кой знае, може би един ден нероденото им дете щеше да смята това място за свой дом.