— Довиждане, господин Реналто.
Пет минути по-късно, когато вече бе излязъл на булевард „Уилшър“, Дани чу звъненето на мобифона си.
— Хенинг, имаш ли новини за мен?
— Страхувам се, че не, шефе. Нищо в заложните къщи, нищо в интернет.
Дани се намръщи.
— Още е рано.
— Така е, шефе. Проверих и завещанието на Джейкс.
Дани се въодушеви.
— Е?
— Съпругата наследява всичко. Няма други роднини. Нито благотворителни дарения.
— На колко възлиза това всичко?
— След като се удържат данъците, на около четиристотин милиона долара.
Дани подсвирна. Четиристотин милиона долара. Това си беше сериозен мотив за убийство. Не че Анджела Джейкс бе заподозряна. Горката жена не би могла да се пребие и изнасили сама. Но все пак Дани си припомни думите, които си бе мърморила снощи: „Нямам живот“.
С четиристотин милиона в банката тя определено имаше живот. При това какъвто си иска.
— Нещо друго? — попита той.
— Само едно. Бижутата. От касата и кутиите за бижута са откраднати предмети за над милион долара.
Дани зачака кулминационната точка.
— И?
— Никое от украшенията не е било застраховано. Диаманти за седемцифрена сума и не ги добавяш към застраховката си? Изглежда странно, нали?
Да, наистина изглеждаше странно. Но мозъкът на Дани не бе съсредоточен върху пропуските в застрахователната полица на Андрю Джейкс.
— Слушай — каза той. — Искам да провериш един тип на име Лайл Реналто. Р-Е-Н-А-Л-Т-О. Твърди, че бил адвокат на дъртия Джейкс.
— Разбира се — отвърна детектив Хенинг. — Какво точно да търся?
Детектив Дани Макгуайър отговори честно:
— Това е проблемът. Нямам представа.
2.
Маракеш, Мароко, 1892
Малкото момиченце погледна през прозореца на каретата към улиците, гъмжащи от мръсотия, живот, шум, воня, бедност и смях, и се почувства убедено в едно: щеше да умре в това място.
Беше изпратена тук, за да умре.
Израсна в лукс, привилегии и най-вече спокойствие в просторен дворец в пустинята. Единствената дъщеря на благородник и любимата му съпруга, тя бе кръстена Мириам — на майката на великия пророк Иса, и Бахия, което означаваше „най-красива“, и от бебешките си дни не познаваше друго, освен похвали и любов. Спеше в стая със златни листа по стените, в легло от богато инкрустирана слонова кост. Носеше коприни, изтъкани в Урзазате и боядисани в Есауира с охра, индиго и кармин, добит от корените на брош. Имаше слуги, които да я обличат, къпят и хранят, и други, задължени да я обучават в Корана, да я учат на музика и поезия, на древните стихове на пустинните й предци. Беше красива, сладка и мила, с прекрасен характер, дете, за което всеки благороден баща би могъл да мечтае. Накит, по-ценен от всички рубини, смарагди и аметисти, блестящи по вратовете и китките на четирите съпруги на баща й.
Дворецът с прохладните си сенчести дворове, фонтани и птичи песни, с подносите със захаросани бадеми и сребърните чайници със сладък чай от мента, бе целият свят на Мириам. Място на удоволствия и спокойствие, където тя играеше с братята и сестрите си, заслонена от палещото пустинно слънце и другите опасности на живота отвъд дебелите каменни стени. Ако не беше едно ужасно и неочаквано събитие, Мириам несъмнено щеше да изживее остатъка от дните си в блажения си позлатен затвор. Но на десетгодишна възраст идиличното й детство приключи рязко. Майка й, Лейла Бахия, остави баща й заради друг мъж и никога вече не се върна.
Баща й Абдула беше добър и почтен човек, но предателството на Лейла го сломи. Той се оттегли от живота и всекидневните си задачи по управлението на домакинството, и останалите му съпруги заеха мястото му. Вечно изпълнени със завист към по-младата и красива Лейла и към обичта, която Абдула проявяваше към детето й, жените започнаха кампания да се отърват от Мириам. Предвождани от Рима, амбициозната първа съпруга на Абдула, те принудиха мъжа си да отпрати детето.
„Ще стане змия, също като майка си, и ще унищожи всички ни.“
„Прилича изцяло на майка си.“
„Вече прави мили очи на слугите и дори на Касим, собствения си брат!“
Накрая, прекалено слаб, за да се възпротиви, и прекалено съсипан, за да погледне дъщеря си в очите — тя наистина приличаше страхотно на майка си, Абдула склони да изпълни желанията на Рима. Мириам щеше да бъде изпратена да живее при един от братята му, Сюлейман, богат търговец на платове от Маракеш.