— Помниш ли имената на тази двойка? — попита той.
— Той ми каза, че името му било Лука. Жената обаче го наричаше другояче. Франко, Франческо… нещо италианско. Не узнах фамилията им, но в хотели има документация.
„Да, само че няма кой да ми я покаже.“ Интерпол обаче можеше да се сдобие с тези данни лесно, ако Мат решеше да сподели информацията с Дани Макгуайър. Освен това екипът на Дани разполагаше с достатъчно пари, за да тръгне по нови следи, нещо, което ужасно липсваше на Мат Дейли. Но Макгуайър му бе признал, че сътрудничеше на инспектор Лиу, а китаецът искаше да накисне Лиза. И това го правеше опасен. Правеше го враг.
— Защо се интересуваш от този тип? — попита Микеле. — Ако нямаш нищо против въпроса, разбира се.
— Интересувам се от жената — каза Мат. — Имам причина да вярвам… страхувам се, че може да е в опасност.
— Ако все още е с Лука, това е съвсем сигурно.
Микеле запали нова цигара и Мат забеляза, че ръката му трепери.
— Този тип беше странен. Страшен. Останах с впечатлението, че тя се страхуваше от него, когато ги видях на бара. Но едва след като спах с него, осъзнах защо. Честно казано, наистина се уплаших, че може да ме убие онази нощ.
— Помниш ли нещо друго за тях? Нещо, което да ми помогне да издиря този човек? Той говори ли за дома си, за приятелите си, за работата си? Или пък тя?
Микеле поклати глава отрицателно.
— Съжалявам, човече, не се сещам нищо.
Мат се надигна да си ходи. Когато стигна до вратата, Микеле извика:
— А, сетих се нещо! Вероятно не е важно обаче.
— Давай.
— Жената, съпругата на Лука. Мисля, че беше доста самотна. Както и да е, тя се сприятели с един от другите гости на хотела, често разговаряха, особено през последните няколко дни. Той беше стар човек, супербогат и съвсем сам тук. Спомням си, че старецът я попита откъде е семейството й и тя отговори, че е от Мароко.
Мат застина.
— От Мароко?
— Да. А това бе доста странно, защото момичето си беше чиста американка. Имам предвид, че ако тя беше от Северна Африка, аз съм от Нова Скотия.
— Би ли познал стареца, ако ти покажа снимка? — попита Мат с разтреперан глас.
— Нямам нужда от снимка — отговори Микеле. — Той оставяше най-щедрите бакшиши, които някога съм получавал, затова помня името му. Баринг. Майлс Баринг.
22.
Дани Макгуайър се сгуши в пухеното си яке и се приготви за борба със студа, докато вървеше из оживените улици на Куинс. Беше едва краят на септември, но Ню Йорк вече бе в лапите на първото есенно застудяване. Над главата на Дани пожълтелите листа, покрити със скреж, потръпваха от мразовития североизточен вятър. На ъгъла трима бездомници бяха наобиколили варел, в който гореше огън, и топлеха пръстите си над пламъците. Изглеждаше, че може да завали сняг. ФБР проявиха изненадваща щедрост и положиха всички възможни усилия да помогнат на Дани да проучи ранния живот на Лиза Баринг. Но това приличаше на пословичното търсене на игла в купа сено. Разполагаха само с това, което Дани им даде — снимка на Лиза, кръвната й група, вероятната й възраст (въз основа на датата на раждане от паспорта й) и приблизителното време, когато може би бе живяла в града като дете.
— Знаеш ли нещо за семейството й?
Дани поклати глава.
— Мислим, че има сестра, но не знаем подробности. Вярваме, че родителите са починали. Това е всичко.
Заместник-директорът сви рамене.
— Не е много.
— Знам. Съжалявам.
— Дай ми няколко дни и ще видя какво мога да открия.
Докато ФБР се трудеше усърдно, Дани прекара следващите четиридесет и осем часа в обиколки из Манхатън. Направи 116 телефонни обаждания до различни гимназии, но единственият отговор, който получи, бе: „Съжаляваме, но в досиетата ни няма такова име“. Отиде лично до отдела за превозни средства, до службата за социални осигуровки, главните офиси на шест банки и осем големи болници. Изпрати имейли със снимката на Лиза до „Таймс“, „Дейли Нюз“ и „Поуст“ и се зарови из местните новинарски истории за осиротели сестри и/или споменавания на Мароко и деца. Абсолютно нищо.
Потиснат и победен, той се върна в офиса на ФБР, където откри услужливия агент в същото мрачно настроение.