— Съжалявам. Но както казах, това е голям град и в него има безброй Лизи. Ако това изобщо е истинското й име. Говорим за анонимно хлапе, което може да е живяло тук преди двайсет години.
Дани въздъхна.
— Благодаря ти, че опита.
— Другото, за което се сещам, са починалите родители. Ако са умрели, когато тя е била малка и не е имала други роднини, може да е била вкарана в сиропиталище. Социалната служба обикновено не разделя братя и сестри, стига да не е особено наложително, така че, ако е имала сестра, вероятно са били изпратени някъде заедно. Искаш ли номера на нюйоркската социална служба?
Това беше вчера вечерта. След дългата нощ, прекарана пред компютъра, сега Дани скиташе из мразовитите улици на Ню Йорк и обикаляше лично сиропиталищата. Свел глава срещу вятъра, той провери картата на телефона си. Почти бе стигнал. „Буковете“ бе последната институция в списъка му. Поради затварянето на много домове за сираци заради липса на пари и промяната на щатската политика през деветдесетте години, насърчаваща настаняването на децата в приемни семейства, от сиропиталищата, действали през осемдесетте, бяха останали само дванайсет. Четири от тях бяха само за момчета. От другите осем Дани вече бе посетил седем. Две от тях изобщо не пазеха документация. От другите пет никое не бе приемало сестри на въпросните дати. В едното бе живяла Лиза с фамилното име Бенингтън, но тя в момента излежаваше трийсетгодишна присъда за въоръжен обир в затвор в Луизиана. Още една задънена улица.
„Буковете“ в Куинс беше най-голямото сиропиталище в града. Повечето домове преставаха да се грижат за децата след тринайсетгодишна възраст, тогава ги изритваха на улицата или ги изпращаха при семейства. Грозната викторианска сграда от червени тухли напомни на Дани за роман на Дикенс. Но когато влезе вътре, обзавеждането се оказа учудващо весело. Някой обещаващ художник бе изрисувал пъстри бордюри по стените на рецепцията. През двойната стъклена врата в края на коридора Дани видя група младежи, струпани около джага, и друга група, състояща се от момичета, които гледаха „Американски идол“ по телевизията и крещяха весело към екрана.
Виждал съм и по-лоши места, където да пораснеш, помисли си Дани, като се сети за улиците в Източен Ел Ей, където работеше на млади години, и за мизерните квартали на Лион. Може би тези деца тук имаха късмет.
— Господин Макгуайър? Аз съм Каръл Бингам, директорката. Искате ли да поседнете в кабинета ми?
В началото на четиридесетте, с къса руса коса, хубаво лице и стегната фигура, издокарана във вълнен костюм на „Ан Тайлър“, Каръл Бингам изглеждаше делова и организирана. Очевидно бе повече администратор, отколкото майчинска фигура, но вероятно децата на тази възраст се нуждаеха точно от това.
Дани обясни целта на посещението си. Направи си труда да отбележи, че издирваната от него жена не е заподозряна в престъпление, но е връзката между четири зловещи убийства.
Каръл Бингам издърпа тежко метално чекмедже от старомоден шкаф за папки в ъгъла.
— Компютризирахме всичко от 1999-а нататък — обясни тя. — Информацията за годините, за които говорите, е тук.
— И никой не е вкарал информацията в електронните ви файлове? — учуди се Дани, като се вторачи отчаяно в планината разхвърляни пожълтели документи.
Каръл Бингам се усмихна мило.
— Да не сте доброволец за работата? Прав сте, разбира се. Би трябвало да въведем и старите документи. Но истината е, че не разполагаме нито с нужния бюджет, нито с време — каза тя и погледна часовника на стената. — Имам среща с няколко бюрократи от Олбъни след десет минути в главната зала. Ще можете ли да се оправите сам?
— Разбира се — отговори Дани с благодарност. — Надявам се да не досаждам прекалено дълго.
Надеждата се оказа напразна. Беше невероятно какво гигантско количество хартия можеше да се натъпче в едно-единствено метално чекмедже. Актове за раждане, медицински картони, доклади от социалните служби и полицията лежаха до частни писма, детски рисунки и дори стари обвивки от шоколад. Нямаше никакви етикети и макар някои от официалните документи да носеха дати, очевидно никой не си бе направил труда да подреди бъркотията.
След два безплодни часа едно хлапе влезе и подаде на Дани чаша кафе. Младежът беше на около шестнайсет години, слаб и непохватен, а една трета от лицето му бе покрита с акне. Но гледаше Дани в очите, докато говореше — винаги добър знак — и по чертите му личеше, че щеше да стане хубав мъж.