След няколко минути, вратата на кабинета на Дейвид Айшаг се отвори. Той се изправи и се усмихна широко.
— Здравейте, аз съм Дейвид. А вие кой сте?
Усмивката му застина, когато видя оръжието.
27.
— Кой сте вие? Какво искате?
По гърба му пролази тръпка от ужас. Преди година мисълта за смъртта не го впечатляваше. Ако му бе дошло времето, щеше да се примири с това. Но сега, след женитбата му със Сара Джейн, всичко се бе променило. Мисълта да го отделят от нея толкова скоро след сватбата го изпълни с див страх.
Пистолетът стърчеше от вътрешния джоб на сакото на непознатия. Мъжът протегна ръка към него. Дейвид затвори очи и се подготви за куршума. Вместо изстрел чу учтив американски глас, който го попита:
— Как сте, господин Айшаг? Не изглеждате много добре.
Дейвид отвори очи. Мъжът държеше значка от Интерпол и карта за самоличност. Сигурно са били прибрани в същия джоб като пистолета.
Облекчението бе толкова силно, че Дейвид почувства замайване. Той стисна бюрото си.
— Мили боже! Едва не получих инфаркт. Защо не казахте, че сте ченге?
Дани Макгуайър го погледна озадачено.
— Нямах възможност.
Дейвид се отпусна на стола си и взе чаша вода с треперещи ръце.
— Мислех, че ще ме застреляте.
— Посетителите в кабинета ви често ли се опитват да ви застрелят?
— Не. Но обикновено не са въоръжени. Вътрешният ви джоб…
— Ааа — плесна се по челото Дани, извади служебния глок от кобура и го остави на бюрото. — Съжалявам. Често ми се случва да забравя, че нося пистолет. Дани Макгуайър, Интерпол.
Двамата мъже се ръкуваха.
След като сърцебиенето му се успокои, Дейвид Айшаг попита:
— Как мога да ви помогна?
Дани Макгуайър се намръщи. Разговорът щеше да е труден. Но отдавна бе научил, че когато се налага да съобщиш лоша новина, по-добре е да действаш делово и да не се мотаеш.
— Страхувам се, че става дума за съпругата ви.
Думите накараха Дейвид да се уплаши повече, отколкото от пистолета.
— Сара Джейн? — извика той. — Какво е станало с нея?
Дани Макгуайър си пое дъх дълбоко.
— Не искам да ви плаша, господин Айшаг, но смятаме, че тя планира да ви убие.
Въпреки деловития сбит разказ, мина повече от час, докато Макгуайър обясни на Дейвид дългата и сложна история на убийствата на Азраел. Час, през който Дейвид Айшаг слушаше напрегнато, търсейки грешки в логиката на детектива и причини да не повярва, че гнусотиите имаха нещо общо със Сара Джейн, единствената жена на света, с която беше наистина щастлив.
Когато Дани Макгуайър свърши, Дейвид мълча дълго време. Не възнамеряваше да се предаде и да приеме, че бракът и цялата му връзка със Сара Джейн са измама, само защото някакъв си непознат полицай му бе казал това.
— Бих искал да видя снимките на останалите жени — рече той накрая.
— Разбира се. Можете да дойдете в офиса и да ги видите или пък да ви ги изпратя по имейла.
— Да речем, че сте прав. Да предположим, че Сара Джейн е излъгала за името и произхода си.
— Това е лесно доказуем факт.
— Добре. Но това не я прави убиец, нали?
Макгуайър изпита съжаление към човека. Не искаше да повярва, че жена му е убила няколко души. Поне не повече, отколкото Мат Дейли бе искал да приеме, че Лиза Баринг е участвала в убийството на мъжа си, или самият Дани бе искал да обвини Анджела Джейкс за смъртта на съпруга й. Дори сега, въпреки всичко научено напоследък, Дани все още намираше за трудно да приеме, че онази Анджела Джейкс, която помнеше, сладката, добродушна, невинна жена никога не бе съществувала. Че беше само роля, самоличност, приета с определена цел, смъртоносна цел, също както ролите на Трейси Хенли, Ирина Анжу, Лиза Баринг, а сега и на Сара Джейн Айшаг.
Той си припомни думите на Анджела Джейкс в нощта на първото убийство: „Нямам живот“.
Ех, само да бе осъзнал тогава, че значението им е било буквално. Анджела нямаше живот. Не съществуваше, никога не бе съществувала. Нито пък Сара Джейн.
— Това я прави съучастница в няколко убийства — прямо каза Дани. — Също така я прави лъжкиня.
Дейвид копнееше да скочи и защити честта на Сара Джейн, но какво можеше да каже? В най-добрия случай тя го бе излъгала. Той се опита да запази надеждата, че снимките на останалите вдовици щяха да я реабилитират по някакъв начин, но дълбоко в себе си знаеше, че това няма да стане. Интерпол нямаше да изпрати старши директор да се види с него, ако разполагаха само с недоказани обвинения.