Телефонът в колата му звънна и разруши фантазията му.
— Е, готови сме за осем часа довечера.
Гласът на Дани Макгуайър звучеше почти развълнувано, сякаш говореха за футболен мач, а не за посегателство върху живота на Дейвид.
— Няма промени в последната минута. Това е чудесно.
— Значи сте чули всичко по време на закуската?
— Съвсем ясно.
Дейвид си помисли, че поне подслушвателните устройства работеха добре. Единственото по-ужасяващо от изпълнението на плана им бе да го направят с технически затруднения.
— Опитайте да се отпуснете — каза Дани Макгуайър. — Знам, че не ви се вярва, но сте в пълна безопасност. Пазим ви.
— Ще се опитам да си го напомня тази вечер, когато любовникът на жена ми започне да кълца гърлото ми с остро мачете — засмя се Дейвид тъжно.
— Постъпвате правилно. Утре сутрин всичко ще е приключило.
Дейвид Айшаг затвори телефона и преглътна мъчително. Знаеше, че ако си позволи да се разплаче, сълзите никога нямаше да спрат.
„Всичко ще е приключило.“
Не, няма да е приключило.
За Дейвид Айшаг болката от предателството на Сара Джейн никога нямаше да изчезне. А без нея можеше просто да си умре.
В шест вечерта Дани Макгуайър седеше в каросерията на вана и разпределяше вниманието си между екрана пред него и кръстословицата от лондонския „Таймс“. Рихард Стури го бе запалил по британските кръстословици и Дани бързо се бе пристрастил към тях. Помагаха му да облекчи стреса и самотата при провеждането на операция „Азраел“, да забрави колко му липсваха Селин и домът му, да прогони страха за състоянието на собствения му брак.
Кръстословицата в лондонския „Таймс“ обикновено бе много по-трудна и предизвикателна от тази в нюйоркския „Таймс“ или „Фигаро“, но днешната бе отегчителна. Едно хоризонтално: „Разплетох мокро кълбо“. Абсурдно лесно. Докато пишеше отговора — „дъждовно“ — Дани се замисли. Кога бе видял дъжд за последен път? Преди месец? По-отдавна? В Лион валеше често. Тук, в Мумбай, слънцето бе неуморно и неумолимо, напичаше влажния лепкав град от зори до мрак.
— Господине — обади се Аджей Джасал, наблюдател от индийската полиция, и потупа Дани по рамото. — Ванът на фирмата за кетъринг. Не е обичайният им шофьор.
Дани застана нащрек.
— Увеличи.
Джасал имаше орлов поглед. Дори отблизо бе трудно да различиш чертите на шофьора на зеления екран. Не помагаше и фактът, че носеше кепе, а едната му ръка закриваше долната част от лицето му, докато чакаше портата да се отвори.
— Сигурен ли си, че е друг шофьор?
Младият индиец погледна Дани любопитно, сякаш бе сляп.
— Да, господине. Напълно сигурен. Погледнете ръцете му. Това е бял мъж.
Пулсът на Дани се ускори. Аджей Джасал бе прав. Ръката, протегната от прозореца до шофьора, бе в по-бледо зелено от тази на портиера, който му махаше да влезе в имението.
Той ли беше? Убиецът?
Дали лицето под кепето бе лицето на Лайл Реналто-Франки Мансини?
Пипнахме ли го най-после?
Бариерата се вдигна. Наведен напред, шофьорът сложи двете си ръце на волана и Дани за първи път видя ясно лицето му.
— Не мога да повярвам — прошепна той.
— Господине?
— Не мога да повярвам, по дяволите.
— Познавате ли човека, господине? Виждали ли сте го преди?
— О, да — кимна Дани. — Познавам човека.
Не беше Лайл Реналто.
29.
Дейвид Айшаг влезе в подземния гараж. Часовникът на таблото показваше седем и половина вечерта.
„След пет минути ще видя Сара Джейн — повтори си наум.
След половин час ще вечеряме заедно.
До полунощ вече ще се е опитала да ме убие.“
Всичко това му изглеждаше нереално. Всичко, освен нервността му. Тежката топка в стомаха му, потта по гърба му. Той отново преговори плана наум. Щеше да си влезе вкъщи и да се държи колкото се може по-естествено със Сара Джейн. Щяха да вечерят. В девет часа Дейвид щеше да си легне. По някое време Сара Джейн щеше да се присъедини към него, а скоро след това загадъчният й съучастник щеше да нахлуе в къщата. Работата на Дейвид бе да се престори, че получава инфаркт, за да обърка убийците си за малко и да даде достатъчно време на Макгуайър и хората му да се появят и да арестуват престъпниците.