— Моля те — изплака тя с ужасен глас. — Направих всичко, което поиска. Обеща, че няма да ме нараниш.
Но човекът в черно не се трогна от думите и сълзите й. Всъщност изобщо не беше човек, а страшно животно. С гърлено ръмжене той скочи върху Сара Джейн и я прикова на пода. Едната му ръка издра кожата й, а другата притисна ножа до гърлото й. Тя се забори инстинктивно и зарита безпомощно. Той вдигна роклята й и разтвори краката й с коляно.
Мъжът в гардероба не можеше да чака повече. Изскочи в стаята и се хвърли върху мъжа в черно, заудря го неуморно с приклада на пистолета си по тила. Плисна кръв, топла, лепкава и гъста. След няколко секунди ръката на жестокото животно между краката на Сара Джейн се отпусна немощно.
Жената затвори очи и затаи дъх. Наистина ли бе свършило? Наистина ли бе мъртъв? След миг тя осъзна, че тежестта се смъкваше от нея. Спасителят й търколи тялото на мъжа в черно на пода като чувал с картофи.
Дали беше Дейвид? Милият нещастен Дейвид, който се бе събудил от дрогата и я бе защитил?
Или полицията най-после бе разбрала всичко и бе дошла да ги арестува и сложи край на годините лудост? Да спаси нея и сестра й?
Тя се завъртя и се вторачи в познати мили очи.
— Всичко е наред, Лиза — прошепна Мат Дейли. — Всичко е наред, скъпа. Вече си в безопасност.
Мат погали лицето й и докосна нежно раните й. Дясната й буза се бе подула кошмарно. Е, гадното копеле никога вече нямаше да я нарани.
— Лиза… — разплака се той. — Горката ми Лиза.
Тя отвори уста, за да заговори, но изстрелът заглуши думите й. За секунда на лицето на Мат Дейли се изписа нещо. Не беше болка, а по-скоро силна изненада.
После светът му потъна в мрак.
31.
Раджит Капири беше в къщата. След секунди Клод Демартен и тримата му колеги се присъединиха към него, последвани от задъхания Дани Макгуайър.
— Къде са слугите? — попита Дани.
— В кухните — отговори Капири. — С тях има шестима въоръжени полицаи. Барикадирали са вратите.
— Добре. Вие с Демартен потегляте по главното стълбище. Аз ще се кача по слугинското.
— Какво ще кажеш двама от моите хора да дойдат с теб за помощ — каза Капири.
Не беше въпрос, а нареждане, но Дани не възрази. Нямаха време да си оспорват славата.
Прозвуча изстрел.
Тримата мъже се спогледаха и се втурнаха нагоре по стълбите.
— Как можа?
— Как можах?
Мъжът в черно опипа раната на тила си. Все още се чувстваше замаян, сякаш щеше да припадне всеки момент.
— Той се опита да ме убие, София, ако случайно не си забелязала.
Очите на София Баста се напълниха със сълзи.
— Той ме защитаваше! Мили боже, Франки. Не трябваше да го убиваш.
Франки Мансини се намръщи. Кофти работа бе, че му се наложи да застреля Дейли. Все пак той беше син на Андрю Джейкс. Технически, това го правеше едно от децата. Една от жертвите. А Франки бе посветил живота си да отмъщава за жертвите. Най-лошото беше, че заглушителят на пистолета не проработи. Някой от слугите можеше да се появи всеки момент. Полицията може би вече идваше насам. Не разполагаха с време.
— Заключи вратата — излая той.
Но София стоеше неподвижно, вторачена в кръвта на Мат, която попиваше в мокета.
— За бога, София — извика Франки. — Опитах се да го накарам да напусне Мумбай. Направих всичко възможно. Той просто не трябваше да е тук.
— Той дойде тук заради мен. Защото ме обичаше — заплака София. — Обичаше ме и аз го обичах!
— Обичаше те? — презрително изсумтя Франки Мансини. — Горкото ми момиче. Той дори не знае коя си. Дейли обичаше Лиза Баринг. А коя бе тя? Никоя. Роля, която аз измислих, плод на въображението ми. Ако Мат Дейли е обичал някого, то е обичал мен, а не теб. А сега заключи шибаната врата!
София Баста изпълни заповедта. Видя лудостта в очите на Франки.
„Горкият, горкият Мат! — ридаеше сърцето й. — Защо дойде да ме търси? Защо не избяга, докато имаше възможност?“
— Той не заслужаваше да умре, Франки.
— Млъкни! — изкрещя Мансини и размаха пистолета във въздуха. — Аз решавам кой ще живее и кой ще умре! Аз имам силата! А ти си моя съпруга. Ще изпълняваш всичко, което ти наредя, или, кълна се, сестра ти ще е следващата. Разбираш ли ме?
София кимна. Разбираше. Страх и подчинение бяха единствените неща, които разбираше. Единствените, които някога бе познавала. В продължение на няколко кратки блажени месеца в Бали с Мат Дейли тя бе видяла и друг живот. Но не й бе писано да го живее.