Нито един от двамата обвиняеми не отричаше убийствата, но всеки твърдеше, че е бил принуден от другия да участва в тях. Като се прибавеше и робинхудовският мотив — всичките пари на жертвите бяха дарени на благотворителни организации за деца — и таблоидите, също като съдията, не можеха и да мечтаят за повече.
Но получиха повече. Сдобиха се с обвиняема, която бе приемала различна самоличност всеки път, когато бе подлъгвала нова жертва в брачното легло, и очевидно бе претърпяла многобройни пластични операции, за да променя вида си през последните десетина години, но си оставаше зашеметяващо красива. Седнала кротко, докато прокуратурата представяше доказателствата си, тя се разплакваше от време на време, когато показваха на съдебните заседатели снимките на обезобразените трупове на съпрузите й и нейните собствени рани, и изглеждаше чиста и невинна като новородено бебе и красива като ангел. Пресата не можеше да й се насити.
В другия край на масата седеше другият обвиняем, Франки Мансини. Двамата се запознали в сиропиталище в Ню Йорк, когато били тийнейджъри. Мансини не притежаваше излъчването на жена си, аурата на невинност и доброта, която струеше от нея като светлина въпреки ужасните престъпления, в които бе участвала. Но все пак той беше изключително привлекателен мъж с тъмната си коса, силна челюст и царствени арогантни черти. Мансини бил прострелян, докато се съпротивлявал на арестуващите го полицаи в Индия, и все още му бе трудно да става и сяда. Мръщеше се от неудобство всеки път, когато му се налагаше да се размърда. Но докато си почиваше, тънките му устни бяха изкривени в презрителна усмивка, сякаш цялата правосъдна система на САЩ бе създадена единствено за негово развлечение. Нито той, нито жена му се бяха съпротивлявали на екстрадирането им в Съединените щати, въпреки факта, че във Франция или Англия, където също можеха да бъдат съдени, нямаше смъртна присъда. Тук, в Калифорния, животът и на двамата обвиняеми бе застрашен от най-тежкото наказание, особено като се имаха предвид враждебно настроените съдебни заседатели и най-суровият съдия в Ел Ей. Но Франки Мансини очевидно гледаше на днешното дело като на театър, мелодрама, в която съдбата бе решила да му отреди място на първия ред.
Това може би имаше нещо общо с прокурора Уилям Бойс. Висок, ъгловат мъж в началото на петдесетте, с късо подстригана посивяла коса и страст към евтини тъмносиви костюми, Бойс, известен с премерените си и сдържани речи, бе пълна противоположност на прочутия адвокат, когото човек очакваше да види в толкова важно дело. Бойс беше пословичната „сигурна карта“, компетентен, професионален и обикновен до такава степен, та хората често твърдяха, че единственото забележително нещо у него е колко незабележителен е всъщност. Защо прокуратурата бе избрала Бойс да ръководи подобно дело, бе загадка, също като убийствата. Вероятно шефовете бяха решили, че с такива доказателства и една маймуна би могла да осъди убийците на смърт. А Уилям Бойс бе най-близкото до маймуна, което бяха успели да намерят.
Във всеки случай страхотно постижение бе да отегчиш съдебните заседатели в толкова сензационно дело, но през последните две седмици Уилям Бойс успя, докато рецитираше фактите по четирите убийства с монотонен глас, който едва не приспа залата. В продължение на цял един ден той обясняваше сложното международно споразумение, чрез което британските, френските и хонконгските власти се бяха уговорили делото и по четирите случая да се проведе в Калифорния. Свидетелите му пооживиха малко положението. Особено испанската слугиня на Андрю Джейкс, която плака през цялото време, докато описваше подробно зловещата картина в дома на богаташа в нощта на убийството. Но като цяло, съдия Муньос разбираше защо прокуратурата си бе спечелила презрението на Франки Мансини. Също като всеки друг в зала 306, и като хората, които следяха делото по света, съдията очакваше с нетърпение да чуе речта на адвокатите на защитата. Днес този момент най-после настъпи. Тъй като всеки от двамата обвиняеми твърдеше, че е бил принуден от другия да участва в престъпленията, те си бяха наели различни адвокати. Този на Франки, Авин Дюбре, беше нисък дебелак с коса като на луд учен и стърчаща от панталона му риза. Дюбре пристигна в залата, изпускайки купчината документи, които държеше под мишница, с вид на объркан дядо, загубил се на път към библиотеката. В действителност, както съдия Муньос знаеше добре, мозъкът на адвоката бе толкова остър, а паметта му толкова изумителна, че изобщо не се нуждаеше от никакви бележки. Но ролята на смотан дъртак бе предизвиквала симпатиите на съдебните заседатели в продължение на повече от двайсет години и той не възнамеряваше да се откаже от нея сега. С клиент така студен и отблъскващ като Франки Мансини, Алвин Дюбре трябваше да предизвика адски нежни чувства у днешната тълпа.