После отвори скритата в гардероба врата към тунелите и тръгна но коридора към извитите стълби, които водеха до първия етаж. В тунела беше на пост друг войник.
Алпин измърмори едно проклятие и се върна обратно. Взе да крачи нервно из стаята и да размишлява. Дядо й беше казал, че очаква Джон Гордън. Защо тогава пристигането му обезпокои толкова Малкъм? Не вярваше да беше заради прекъсването на любовните им занимания. Каква беше причината тогава? И защо и дядо й участваше в тази работа?
През следващия един час напрегнато мислеше. Често говореха за държавна измяна, но тя не беше наясно с шотландската политика, за да си направи изводи.
Като се чудеше дали Елана е още будна, Алпин махна резето от вратата. Отвори я. Коридорът беше празен. Къде бяха отишли стражите?
Почука на вратата на Елана и тя й отвори веднага.
— Какво става — попита африканката.
— Нямам представа. Помислих си, че ти може би знаеш.
— Мюсюлманинът не ми каза нищо друго, освен „ще се върна“. Проклета да е всеотдайната му душа.
Раздразнението на Елана често забавляваше хората в „Рай“. Те се кълняха, че яростта й придава повече царственост.
Алпин каза:
— Стражът го няма.
Елана пристъпи в коридора, повлякла Алпин след себе си.
— Шт — предупреди тя и заслиза на пръсти по стълбите.
Фоайето също беше празно.
Алпин бе обхваната от вълнение. Бягството се оказваше възможно. Една част от нея се бореше с това решение, умоляваше я да остане. Но гласовете на островитяните я зовяха. Освен това си спомни и за всичките лъжи, които й бе наговорил съпругът й. Може би щеше да се провали и това бягство, но беше длъжна да опита.
Дръпна Елана по-близо.
— Върви в кухнята да видиш дали Раби е там. Аз ще проверя в малката зала.
Очите на африканката се изпълниха с надежда.
— Може би ще си идем у дома.
— Може би.
Алпин и Елана стояха на палубата на търговския кораб „Британи Бил“. Нервните им погледи обхождаха пристанището на Тайнмаут. Лесно бяха избягали. Пълната луна ги съпровождаше по пътя към свободата и сега се отразяваше върху морската повърхност.
Сърцето на Алпин биеше до пръсване. Ръцете й стискаха перилата. Още малко и щеше да настъпи приливът и да настане часът за отплаване.
Щеше ли Малкъм да дойде за нея? Сигурно. Той й беше подарил сърцето си и я бе помолил за прошка. Беше я попитал защо се опитва да избяга от него. Този път наистина щеше да иска да узнае. Щеше да я изслуша, да я разбере и заедно щяха да отплават за Барбадос на сватбено пътешествие.
— Какво е това?
Гласът на Елана накара Алпин отново да погледне към пристанището.
— Не там. Тук, във водата.
Тя се обърна и видя една фрегата да се приближава към брега. На палубата имаше стотици войници в елегантни униформи. Гласовете им кънтяха наоколо, но нищо не разбра, понеже говореха на непознат език.
Докато ги слушаше, се сети, че й напомняха за един човек в Брайтън, който беше германец. Тя се наведе над парапета, за да ги огледа по-добре. На палубата видя офицер, чиято куртка беше окичена с медали. Чу го да казва нещо, вероятно даваше нареждания, после до слуха й достигна една дума: „Килдалтън, тук!“ и посочи с ръка към картата.
Килдалтън значи. Защо въоръжени германски войници ще искат да ходят в Килдалтън? Тя се уплаши. Чу как офицерът издаде някаква заповед. Отвориха трюма и изкараха коне на палубата.
В този миг си даде сметка, че бягството й беше прекалено лесно, като че ли Малкъм нарочно й беше предоставил възможност да се махне.
Джон Гордън беше дошъл посред нощ. Малкъм беше ядосан. Кой беше младият мъж с тях? Защо нямаше стражи никъде?
Надвисналата опасност стисна гърлото й с ледените си пръсти.
— Връщаме се.
— Какво? — каза Елана.
— Трябва да се върнем в Килдалтън.
Яростта на Малкъм се беше превърнала във възмущение. Той се облегна на стола и се загледа в мащехата си, която правеше своите дипломатически магии.
Чарлз Едуард Луи Филип Силвестър Казимир Мария, известен като Хубавия принц Чарли, се цупеше, отпуснал се грациозно в един от високите столове. Лейди Мириам беше показала цялото гостоприемство, на което беше способна. Гордън направо сияеше. Комин Маккей беснееше.
За доброто на принца лейди Мириам говореше на френски.
— Сигурна съм, Ваше кралско височество, ще разберете, че визитата ви, макар да ни зарадва, ни свари неподготвени.
За петнадесетте си години принцът беше доста разумен. Преценяващият му поглед прескачаше от Гордън на Маккей, после се връщаше върху лейди Мириам.