— Розина също ни напусна.
Тя се приближи до библиотеката и се зае да чете заглавията на подвързаните с кожа книги.
— Значи славата ти на съблазнител е спорна, освен ако не криеш някъде друга любовница.
Малкъм се заля от смях, като в същото време си мислеше, че отвореното момиченце се бе превърнало в интелигентна жена. Но колко интелигентна? И колко ли авантюри наистина бе имала? Затърси някакъв знак, но не откри нищо. Тя не притежаваше онази самоувереност, присъща на жените, които имат любовни връзки.
— Нещо лошо ли казах? — попита тя.
— Не. Повече съм загрижен да си напълня стомаха и да предотвратя бунта, който може да избухне сред хората ми.
— Бунт ли?
— Да. Мъжете умират за свястна храна. Кажи ми, можеш ли да управляваш домакинство, Алпин?
Тя издърпа една книга, отвори я и с нокът взе да стърже петънце от стар восък от страницата.
— Спомням си, че четях тази история, когато се криех тук преди години. — Тъжната усмивка й придаде дори още по-момичешки вид. — Разказва се как един таласъм взимал децата, които отказвали да си лягат. — Изразът на лицето й стана тъжен. Затвори книгата и я върна на лавицата. — Съжалявам, че капнах восък върху страницата на книгата ти.
Малкъм си я представи на шест години, свита в помещението на кулата на замъка Килдалтън, където нямаше прозорци, със свещ в едната ръка и книга за чудовища в другата. Изпита съчувствие.
— Господи — каза тя, — бях особено дете.
Отнасяше се жестоко и с подозрение към всеки, който пресечеше пътя й — дори с онези, които се опитваха да й помогнат.
— Особено, а? — предизвика я той. — Та ти напълни със сажди сандъка за брашно.
Тя се намръщи и потърка чело с неприкрита изненада.
— Така ли? Това не го помня.
Възнамеряваше да й отмъсти за това, което бе направила като дете. Предишните й злодеяния биха били ефективно оръжие, но той не трябваше да ги остави да засенчат последните й престъпления на егоистична жена, която не зачиташе човешките същества.
— Не ми отговори. Можеш ли да ръководиш домакинство голямо като Килдалтън?
Погледите им се срещнаха.
— Да. Само трябва да ми представиш прислужниците.
Отговорът й съдържаше честност и увереност. Можеше да й помогне, като я представи на слугите. Можеше да заплаши, че ще уволни всеки, дръзнал да й противоречи. Можеше да улесни живота й, но нямаше да го стори.
— Дора ще ти покаже къде държим провизиите и ще те запознае с персонала… по-късно.
Тя продължи с огледа на книгите. Забеляза едно звънче, висящо на корда над главата й, и попита:
— Какво е това?
Беше една измишльотина на баща му, която бе поставил преди години, когато залови Малкъм да подслушва, скрит в тунелите, разположени зад библиотеката. Звънецът беше завързан с рибарска корда за вратата на входа на тунела. Тази врата се намираше близо до по-малката зала. Малкъм й отвърна с лъжа:
— Този звънец е от Мека. Когато Саладин се върна от поклонение на светите места, го донесе на баща ми.
Тя пресече стаята и седна на мястото пред прозореца. Малките й крака се подадоха от обшитите с дантели фусти. Сви ръце в скута си.
— Ти обичаше да разказваш за нещата, които имаше намерение да направиш, като станеш граф. Оправдаха ли се очакванията ти? Изпълни ли всичко, което искаше?
Изненадан от интереса й, Малкъм взе халбата и отпи.
— Понеже между мен и английските ми съседи цари мир, мога да се заема с Килдалтън. — Недоволството сред планинците усложняваше живота му, но не му беше удобно да разказва на Алпин за шотландските проблеми.
— Сигурно контролираш наемателите — каза тя. — Никога не съм виждала такива процъфтяващи ферми на Границата. Спомням си, че хората бяха бедни, поне тези, които се намираха между това място и владенията на чичо ми в Англия.
Той много се гордееше с постигнатото и въпреки това отговори хладно:
— Стремим се да отглеждаме по-добри и силни впрегатни коне, по-едър добитък и внасяме испанска стомана за коси и плугове.
— Испанска стомана — промърмори тя, а погледът й беше далечен. — Заслужава си високата цена, нали? Не ръждясва и остриетата не се изтъняват.
Завладян от интереса й, взе един нож от писалището си. Като измъкна острието от кожения калъф, той й го подаде.
— Внимавай — предупреди я, отстъпвайки назад. — Може да се порежеш.
Тя стисна кокалената дръжка и пробва острието на палеца си. Веждите й се повдигнаха от изненада и тихо прошепна:
— В Барбадос използваме голям нож, наречен мачете, с който режем тръстиката.
Ние?
Надменна като херцогиня, тя произнесе: