Малкъм беше изтълкувал неправилно намеците на Чарлз за бедите, които Алпин била причинила сред робите в Барбадос. Ако можеше да й се вярва, двамата с Чарлз бяха имали различно отношение към робството. Сега разбра, че всъщност Чарлз бе поддържал робството.
Е, най-после едно достойно за уважение качество у нея.
— Ти ли принуди Чарлз да я освободи?
Погледите им отново се срещнаха.
— Да. Вместо да ми плаща за няколкото години работа като негова икономка. Елана сама ще си изкарва хляба.
Тъй като един роб можеше да се продаде за повече от хиляда и двеста лири, Малкъм реши, че Чарлз е бил или глупак, или извънредно мекушав. Но нито едното от двете не му звучеше достоверно, понеже според докладите и банковите сметки, които адвокатът Кордингтън редовно му изпращаше, плантацията бе имала значителни доходи всяка година през последното десетилетие. Последната реколта беше изключително богата; Малкъм беше използвал печалбата от нея за построяването на нов мост над река Тайн.
— Чарлз е бил щедър опекун.
— Аз пък съм много добра икономка. — Усмивката й му позволи да зърне трапчинките на бузите й. — Вярвам, че ще ми плащаш според заслугите.
Разбра, че няма избор по този въпрос, и въпреки това идеята да й плаща, на нея, която направи живота му нещастен, го дразнеше. Освен това беше шотландец и знаеше как да бъде пестелив.
— Ще ти плащам петдесет лири годишно.
— Двеста — каза тя сериозно. — Плюс подходящ гардероб.
Той измина няколкото крачки, които ги деляха, и изрече:
— Сто.
Без изобщо да се притеснява, тя отвърна:
— Сто и петдесет и всичко, от което ще имам нужда. Гардероб, разбира се. Неделите да ми бъдат почивни дни и една свободна седмица всяка година, която да започва от рождения ми ден. И парите, които Чарлз ми остави.
Ако можеше да се пазари така успешно и с месаря, тя щеше да спести парите на Малкъм.
— Ти ще си плащаш на камериерката.
— Разбира се. Винаги съм го правила.
— Дадено. — Подаде й ръка.
Тя я пое, а дългите й, фини пръсти се свиха около неговите. Той се загледа в ръката й, загоряла от слънцето. Представи си гърдите й, млечнобели, в контраст с останалите части на тялото й. Колосаните бели чаршафи биха били съвършен фон за косата й с цвят на лешник.
— За какво мислиш, Малкъм? Че си сключил неизгодна сделка?
Той прогони еротичните видения и се прокле, че си е позволил похотливи мисли, свързани с Алпин Маккей.
— Не. Мисля си, че ти го направи.
Алпин освободи ръцете си и скочи от мястото под прозореца.
— Аз никога не сключвам неизгодни сделки. А сега ми кажи какво обичаш да ядеш, часовете за хранене и колко човека трябва да храня.
През следващия един час Алпин пишеше, докато той диктуваше дългия си списък от деликатеси, които дори кралският готвач трудно би осигурил. Опитът на Малкъм да я сплаши беше толкова прозрачен, че тя се чудеше дали не е подразбрал мотивите й, или наистина не я харесваше. Но тя беше извършила само няколко детски лудории навремето. Той сигурно ги беше забравил и й беше простил. Май бе станал мрачен, затворен мъж, който не би могъл да се забавлява дори на карнавал. Не би могъл да знае, че тя има намерение да се омъжи за него и да поиска „Рай“ като сватбен подарък. След като документите се подпишеха, щеше да остави Границата зад гърба си и да поеме с кораб към къщи.
— Ще наглеждаш домашните прислужници, ще проверяваш всяка сутрин, дали леглото ми е оправено и дали добре са се погрижили за дрехите ми.
Той е твърде самоуверен, реши тя. О, наистина представляваше великолепна гледка, изтегнал се удобно в стола си. Облечен все още с перфектно изгладена фустанела, той беше кръстосал дългите си, мускулести крака. Освен силата, която струеше от него, личността му загатваше и за някаква ленива чувственост. Великолепните му кафяви очи танцуваха, пламнали от интерес, правият му нос и фините високи скули говореха за векове шотландско благородство.
— Ще има ли още нещо, милорд? — попита.
— О, да. — Подръпна каишките на кожената си кесия. — Довечера искам печено прасенце сукалче, печени дюли, картофи с магданоз и масло, хрупкав хляб и още хиляди дреболии, достатъчни да напълнят една вана.
Тъй като искаше да бъде далеч от него и от деспотичното му отношение, тя сгъна листа и се изправи.
— Девет часа добре ли е?
Той погледна слънчевия часовник. Минаваше шест следобед.
— Не можеш да се справиш толкова бързо, нали?
Тя събра колкото можа мелодраматизъм, въздъхна и протегна ръка.
— Мога, разбира се. — Тъй като той не се изправи веднага, тя продължи: — Предлагам сос от стафиди и смокини за прасенцето. „И една голяма доза от сока на Елана «Ела при мен».“