— Много добре, но само ако го изпием заедно.
Тя потръпна.
— Цяла бъчвичка? И двамата ще бъдем мъртвопияни.
— Тогава ще пийнем по чашка като приятели. „Най-добри приятели“, както ни описваше, доколкото си спомням. Освен ако не си си променила мнението.
Тя отново много се заинтересува от гривната си.
— Бъди спокоен, Малкъм, не можах да променя чувствата си към тебе, въпреки че опитвах.
Веселият й тон не успя да прикрие намека, нито пък блясъка в очите й. Той погледна към нея и й се усмихна.
— Добре, Смятам да продам „Рай“ и бих искал да науча повече за него, преди да го направя.
Очите й се разшириха и лицето й побледня.
— Не можеш да продадеш „Рай“. Това ще е голяма глупост. — Сграбчи го за глезена. — Моля те, не го продавай.
— Защо не?
Погледът й отчаяно прескачаше от леглата към тавана, оттам към стената с окачените на нея фустанели.
— Разбира се, че можеш да продадеш плантацията, след като я притежаваш — изрече като обезумяла. — Но какво ще стане с хората там? Прислужниците. Робите?
Произнесе последната дума с такава страст, че Малкъм пак си припомни неприятностите с робите преди пет години. Нима Чарлз се беше съгласил да му даде плантацията тъкмо защото Алпин бе застанала на страната на робите? Първият му инстинкт беше да отхвърли идеята, че Алпин, която някога познаваше, беше способна да се бори за хуманитарна кауза. Но като дете бе обичала животните, а оттогава Малкъм не я беше виждал. Не му беше писала, нито пък Чарлз му бе предоставял в писмата си информация, засягаща само нея.
— Не съм решил какво да правя с „Рай“. Защо не ми помогнеш? Можеш да ми разкажеш всичко за това място, да ми кажеш мнението си.
В очите й се четеше съмнение.
— Ще продължаваш да печелиш много, ако задържиш плантацията.
— Понеже робският труд е евтин?
Изпаднала в ярост, тя просъска:
— Това е мерзост.
Беше виждал очите й да искрят по същия начин преди години, когато я заплашваше, че ще изкопае мъртвия й язовец и ще си направи кесия от кожата му. Беше се нахвърлила върху него, бе го нарекла „мръсна гадина“ и бе заплашила да го запали в леглото му, като заспи. Сега не можеше да устои и да не я подразни.
— Робството си има и добра страна. — Когато я чу да въздиша, побърза да добави: — Ако имаше робство тук, в Шотландия, щях да купя графа на Мар и да го карам да ми подковава конете.
Тя отвърна сериозно:
— Подиграваш ми се.
— О, не. Опитвам се да се уча от тебе.
Стори му се, че Алпин въздъхна с облекчение.
— Сигурна съм, че ще постъпиш правилно, Малкъм. Мисля, че засега не е необходимо да взимаш никакви решения за „Рай“. Мистър Фенуик е способен надзирател.
Тя криеше нещо; той го усещаше. Трябваше да намери начин да узнае всичките й тайни.
— Говориш също като лейди Мириам.
Очите й весело заблестяха, привличайки вниманието му към извитите й вежди и кестенявите къдрички, който обрамчваха лицето й.
— И ти си дипломат, Малкъм Кар.
— Така ти се струва, понеже не ме познаваш.
— О, познавам те. — Изправи се и се насочи към вратата, като примамливо люлееше бедра.
Протегна ръка и сграбчи нейната. Като пристъпи към нея, кракът му се омота в чаршафите. Той загуби равновесие, падна и я повлече след себе си. Успя да се приземи по гръб. Падна върху гърдите му и лактите й се забиха в ребрата му. Изохка и я хвана за раменете.
— Какво правиш? — попита тя с широко отворени очи.
— Аз ли? Нима не виждаш, че ти си отгоре, но при нас нещата винаги са стояли така, нали?
— Не прави това. — Опита се да се отдръпне. Притисна я по-силно.
— Признай си, Алпин. Винаги си искала да бъдеш отгоре.
— Тогава бяхме деца, играехме и се посдърпвахме. Ти ме мразеше, а аз… — Погледът й се плъзна по устните му и тя преглътна. — А аз бях…
— Каква беше?
— Бях наивна и не знаех докъде може да доведе играта.
Напрежението в крайниците му изведнъж отслабна; атмосферата около тях се изпълни с очакване. Толкова естествено, колкото би се пресегнал към топлината на огъня в студена зимна нощ, той я придърпа още по-близо, докато сладкото й дихание не погали лицето му.
— Сега знаеш докъде може да доведе играта.
— Не можеш да ме целунеш.
— Винаги съм го правил.
— Не. Да. Имам предвид, че тогава бяхме деца. Сега ти не ме искаш.
Той се размърда под нея. Движението беше явно доказателство за това, че вече е мъж и много я желае.
— Бяхме приятели, нали?
— Да. — Тя си пое въздух. Уплахата придаде на очите й тъмен, теменужен цвят. — Ти беше единственият ми приятел.
Това не беше вярно. Алпин Маккей изпитваше силни чувства към него, но обичта не беше едно от тях. Защо тогава се кълнеше тъкмо в обратното? Трябваше да разбере защо жената, която го бе лишила от способността да създаде свой наследник, така упорито се стараеше да го примами сега.