— Не ме изненадваш. Ти никога не можеш да стоиш спокойно повече от минута.
Когато тя се изправи, Елана се закиска.
— Ще правиш оглед, а?
Не обърна внимание на насмешката й; беше я чувала много пъти през годините.
— Ако се погрижиш за вечерята, ще се заема с книжата още сега.
Приятелката й я стисна за китката.
— А за другото какво ще кажеш? Как ще го накараш да каже „да“ за женитбата?
Нямаше никаква идея. По-зле дори, част от нея копнееше да му стане любовница, да научи от първа ръка за интимната връзка между един мъж и една жена. Но нямаше да се влюби в него, не и в този, който бе откраднал дома й, сътвореното през целия й живот и й бе отнел дори и нищожната независимост, която притежаваше.
— Не знам. Просто трябва да бъда по-изобретателна от него.
— Та ти си. Ти беше по-умна от всеки бял мъж в Барбадос. Да надхитриш носещия пола шотландец, ще бъде по-лесно, отколкото да обереш смокиново дърво.
Напомнянето за дома върна самоувереността на Алпин.
— Това е фустанела от кариран плат, Елана, и е най-обичайното нещо в тази част на света. Ще си навлечеш големи неприятности, ако я наричаш пола.
Нацупила пълните си устни, тя каза:
— И заради това ли ще ме замерят с камъни?
Развеселена от непочтителността на приятелката си, Алпин поклати глава.
— Ще те отбягват.
— Няма да го направят. Прекалено заети са да ме зяпат и да мърморят страховити заплахи какво щяло да ми се случи, когато този мъж, когото наричат Саладин, се върне. — Размаха ножа. — Никакъв господар с турско име не може да уплаши тази принцеса на ашанти. Казвам ти, ще изгоря документите си за освобождаването ми, преди отново да започна да казвам „да, сър, не, сър, веднага ще го донеса, сър“.
Елана си мислеше, че Саладин е бял; Алпин никога не беше споменавала мавъра. Би могла да й обясни, да я подготви за срещата й с човек от собствената й раса тук, в Шотландия. Но като видя упорството в очите й, реши, че приятелката й се нуждае от малък урок по скромност.
— Какво ще правиш, когато той пристигне?
Тя прокара палец по острието на ножа.
— Може би ще извадя черния му дроб и ще направя страхотен пастет.
Алпин се отправи към вратата.
— Само не цапай с кръв пода. И без това сме с една прислужница по-малко.
— Бас държа. О… Какво да сготвя?
— Повече зеленчуци. Саладин не яде месо.
Краката на пейката простъргаха по каменния под. Репите се изтърколиха от масата и шумно затупкаха по пода.
— Значи ти го познаваш отпреди!
Алпин сграбчи желязната халка и рязко отвори вратата.
— Да. Обичах да крия молитвеното му килимче, някакви там пирони и ятагана му.
— Върни се тук!
Тя бързо се измъкна в по-малкия коридор и се отправи към кабинета на Малкъм.
Тъкмо бе приключила със сравняването на резултатите от инвентаризацията на складовете и килера с провизиите, направени по време на вчерашния й оглед, със записаното в счетоводната книга, когато вратата изведнъж се отвори и Малкъм влезе в стаята. Сърцето й подскочи, като го видя: красив в планинските си одежди, с разрошена от вятъра дълга до раменете черна коса. Като момче той беше състрадателен и имаше богато въображение. Отнасяше се нежно с нея, докато другите я наричаха бедна роднина и пакостница.
Замръзна на мястото си, щом я видя. В очите му проблесна интерес, който се превърна в ледено безразличие. Какво беше станало с грижовното, чувствително момче? Как можеше да подмами този студен мъж да я вземе за съпруга?
Той започна да смъква ръкавиците си.
— О, още си тук.
Седнала в стола му, с много по-големи размери от нормалните, тя се почувства малка, беззащитна и ръката й затрепери. Остави перото, преди да е нацапала всичко с мастило. Усмихна се пресилено и потупа листовете.
— Имаш прекалено много зърно на склад, а месото в зимника ти, който е прекалено малък, не е достатъчно.
Той се загледа в гръдта й.
— Изглежда, никога нямам достатъчно от нещата, които наистина желая. Но подозирам, че съм на път да променя това.
Може би и двамата щяха да получат това, което желаеха — честна сделка: плантацията „Рай“ за нея, друга жена за него и наследник вероятно. Но той първо трябваше да се ожени за нея.
— Странни думи, изречени от човек, роден сред богатство.
— Парите не могат да дадат всичко.
Така твърдяха богатите, едно тъжно клише, използвано от хора, които никога не са търсили подслон в дъждовна нощ. Онези, с по-малко късмет, трябваше да се борят, за да живеят по-добре и такива като него никога нямаше да разберат амбициите им.
— Чарлз би се съгласил с тебе, но би добавил, че парите със сигурност могат да те издигнат по стълбата.