— В такъв случай вярвам, че ще осигуриш необходимия баланс за издигането ми по тази стълба.
Беше искала малко неща в живота си. Получила бе още по-малко. Но болката, причинена от изгубените надежди, от пропадналите мечти, щеше да си остане само нейна работа. И все пак загадъчното му изказване заслужаваше подходящ отговор.
— Отлично ще се справям с осигуряването на необходимото, ако се довериш на преценките ми.
Вниманието му бе привлечено от шум в коридора, предоставяйки й прекрасната гледка на благородния му профил. Тя си спомни пак за маскирания мъж, когото бе нарекла своя Ангел на нощта.
— Ако времето позволи, ще добавим още към „спечелването на доверието“ довечера, както следва по дневния ред, нали, Алпин? — Преди да успее да направи грешка, като му каже какво да стори с „дневния си ред“, той махна с ръка към коридора. — А сега позволи ми отново да ти представя Саладин Кортез.
Интересът й си остана насочен към Малкъм. На челото му се бе появила една бръчка, издаваща тревога, напрежението стягаше челюстта му. Защо? Защо завръщането на Саладин го безпокоеше?
В момента, в който мавърът влезе в стаята, тя забрави за това. Няколко пръста по-нисък от Малкъм и доста по-слаб, Саладин Кортез носеше същото облекло, с което си го спомняше, като разлика имаше единствено в сегашната му елегантност. Върху памучния му тюрбан блестеше внушителен рубин с размера на папагалско яйце; златна бродерия красеше ръбовете на кафявата му туника и на панталоните му, които се виждаха до коленете. Пак бе обут във високи до коленете червени ботуши, но сега носеше заострена по екзотичен начин брада.
Той примига, загадъчният му поглед се спря изненадано на Алпин. Не очакваше да я види тук.
През едното му рамо бе преметната куриерска чанта, а през другото бе прехвърлен колан, върху който бе пристегнат смъртоносният му ятаган. Въпреки че познаваше това оръжие, сега то й се струваше по-малко, отколкото си го спомняше. Погледна кожената кесия на Малкъм и установи, че този му атрибут на главатар също изглеждаше по-малък. Преди те бяха момчета, които носеха мъжки принадлежности. Сега бяха мъже, които носеха древните символи на своите много различни раси и родове.
— Добре дошла. — Саладин се закашля и погледна въпросително приятеля си.
— О, да. Тя наистина е добре дошла — отвърна той спокойно и властно. — Сега лейди Алпин е и наша икономка, освен всичко останало.
Саладин отправи острия си поглед към Малкъм, а той пък погледна към чантата.
Алпин се почувства неудобно. Стори й се, че няма място тук сега. Затвори книгата, изправи се и се зае да подрежда писалището.
— Много време мина, Саладин — каза, понеже не можа да измисли нищо друго.
Малкъм въведе приятеля си в стаята и пое ръката му. Саладин въздъхна и с нещо, което й заприлича на съжаление, посочи кожената чанта.
— Лоши вести, милорд.
Малкъм веднага затършува из торбата. Мавърът се обърна към нея. Събирайки пръстите си, докосна челото си и се поклони.
— Прекалено много време мина, милейди. Да ви благослови Пророкът за вечни времена.
Тя измърмори някакви благодарности, но вниманието й бе съсредоточено върху Малкъм, който сега се мръщеше, като оглеждаше цял куп писма. Какви лоши вести бе получил, чудеше се тя, и от кого? Вероятно от жена, реши, и явно го гнети мисълта за нея, ако е така.
С надеждата да пробие бронята на високомерието му, тя каза:
— Хайде сега, лорд Малкъм! Какво видя в това писмо, та стана бял като платно?
Той се наежи и я изгледа укорително с тъмните си очи.
— Доколкото си спомням, преди да заминеш за Барбадос, не можеше да четеш дори най-обикновения буквар. Сега рецитираш Шекспир и смело използваш цитат от историята за предателите. Чудя се защо избра пасаж от „Хенри V“.
Бе си помислила, че е подходящ, но трябваше да си признае, че бе искала да му покаже как се е усъвършенствала през годините. Обаче намекът му за държавна измяна напълно я обърка.
— Опитвах се да те впечатля, но ти ме сряза. Какво да правя сега?
Грубото му държание се смекчи до един хладен поглед, с който заплашваше да й отреди заслуженото.
— Предлагам да се молиш на милостивия Господ да ти даде търпение да понесеш и да се разкаеш истински за прегрешенията си.
Като дете той рецитираше класиката с лекота, като възрастен влагаше заплаха. Тя взе счетоводната книга и я притисна до гърдите си.
— Да понеса какво, милорд?
Огледа внимателно лицето й, после се усмихна.
— Че какво друго? Все повечето неща, включващи се в нашия дневен ред.
Обидена, тя тръгна към вратата.
— Вашият дневен ред включва ли освежителни напитки?