Носеше рокля от сатен с цвета на слънцето, горната част беше с квадратно деколте и се разкрояваше малко под тънката й талия. Дрехата й беше скромна, но дори монашеска одежда не би могла да скрие прелестите, които притежаваше Алпин Маккей.
— Къде си, Малкъм? Нищо не виждам. — Теменужените й очи обходиха помещението. — Кажи нещо, за да мога да те открия.
Богатият, леко дрезгав глас също не се връзваше с образа на опърничавата жена, в каквато беше сигурен, че се е превърнала. Но и той се беше променил, както скоро тя щеше да открие.
Хвърли заешкия труп на бдителната бухалка майка и тръгна към вратата.
— Тук съм, Алпин. — Докосна лакътя й.
Тя подскочи. Полите й прекатуриха един празен кош.
— О! — Деликатни пръсти обвиха рамото му. — Моля те, не ме оставяй да падна.
Като дете тя винаги миришеше на храната, която отмъкваше, и на животните, които бе спасила. Сега ухаеше сладостно на екзотични цветя, разцъфнали под тропическото слънце. Самата мисъл, че нещо, свързано с Алпин Маккей можеше да му хареса, го шокира повече от присъствието й в светилището му. Тя трябваше да замине за имението Синклеър и да чака завръщането на чичото, когото мразеше. Последните събития я бяха лишили от дом, в който да отиде. Малкъм го беше планирал по този начин.
— Съмнявам се, че ще паднеш — каза той. — Винаги си стояла здраво на краката си.
Тя се засмя, изви глава назад и му хвърли поглед.
— Това беше преди корсетите, полите, широки като купа сено, и модните обувки. Да не би да си стъпил на някой сандък?
— Какъв сандък?
— Или пък си израснал висок като дъб.
Загледа се в нея. Къдри с махагонов цвят обрамчваха лицето й, изскочили от дебелите плитки.
— Ти, изглежда, изобщо не си пораснала.
Нацупи устни.
— Очаквах по-голяма наблюдателност от твоя страна, Малкъм Кар. А и по-любезни обноски.
Можеше да иска каквото й хрумнеше, но по-скоро Джеймс III би седнал на трона на Британските острови, отколкото Малкъм Кар да й изкаже заслужените комплименти.
— Чудя се защо — взе да разсъждава той — любезностите никога не са се включвали в отношенията ни.
— Защото… защото се познаваме много отдавна.
— Обстоятелство — промърмори той, — което ми донесе сърдечна мъка и други, най-различни болки като момче.
— О, стига, де. — Облегна се на него, като раменете й се притискаха към гърдите му. — Със сигурност си надживял омразата си към мен, след като са минали повече от двадесет години. Аз съм убедена, че съм надживяла периода, в който ти играех номера.
Номера? Тя беше много прозорлива.
— Но не си надживяла заплахите, освен ако избождането на очите ми и хвърлянето им на язовците не е обичайния ти начин да поздравиш стар познат.
Тя настръхна от престорено възмущение — изкуство, което владееше до съвършенство още преди да загуби млечните си зъби.
— Ти не си ми познат. Ти си най-старият ми приятел. Само се шегувах.
— В такъв случай мога да си отдъхна с облекчение — подхвърли той с насмешка и отвори рязко вратата. Засенчил с ръка очите си, за да ги предпази от слънцето, пристъпи навън. Закритата карета на Алпин бе спряна насред двора на замъка, а около нея се бяха струпали любопитни деца. Малкъм я пусна, обърна се и потопи ръце във варел с дъждовна вода, толкова студена, че охлади яда му. — Радвам се, че ме посети. Добре ли пътува?
— Посещение?! Изминах целия път от Барбадос, за да те видя, което всъщност нямах възможност да сторя в тъмнината там, вътре, нито пък мога да го направя сега, на това слънце. И всичко, което ми казваш, са няколко изтъркани любезности, преди да ме отпратиш, така ли? — В очите й заблестяха сълзи. — Наранена съм, Малкъм. И объркана.
Почувства се виновен. Не е бил свидетел на неприятностите, които е причинила в Барбадос, и Чарлз не му беше съобщил подробностите. Въпреки това вярваше, че Алпин Маккей е способна да превърне майски панаир в кървава вендета. Но този дребосък не можеше да го уплаши сега. След като баща му бе станал маркиз на Лотиан, той стана граф и сега управляваше целия Килдалтън и половината Нортъмоърланд. Враговете му се бояха от него. Хората от клана му го уважаваха. Алпин Маккей, жената, внезапно му причини болка.
— Нямах намерение да те нараня.
Тя се усмихна и разтърка очи.
— Това е голямо облекчение за мен — изрече припряно. — Имам милион въпроси и много да ти разказвам за себе си, с което да те отегча. Не можеш да повярваш колко различен е Барбадос. — Спря с широко отворени от изненада очи.
— Какво има? — попита той, като си мислеше, че никога не е виждал жена с толкова дълги мигли и кожа с такъв приятен слънчев загар. Знаеше, че тя е на двадесет и седем години, но изглеждаше на деветнадесет. Къде ли бяха изчезнали луничките й?