— Не, за съжаление. В Константинопол е с родителите ми. И понеже ми принадлежиш, ще намеря някой, който да внесе нещата ти. — Извика през рамо: — Александър!
Воинът, посрещнал Алпин, бързо пресече двора. Плешив и с една глава по-нисък от Малкъм, той носеше поличка с десен, подобен на наситено червеното и зелено на клана Кар.
Докато се приближаваше, Алпин си спомни, че той се казва Александър Линдзи.
Мъжът се приближи със стиснати в знак на неодобрение устни. Тя му се усмихна:
— Здравейте, мистър Линдзи. Някога вие ми помогнахте да погреба любимия си язовец. Помните ли?
Той я погледна, но бледосините му очи все още изглеждаха далечни.
— Да. Положихме тялото на беззъбия звяр в старата арена за турнири.
Времето беше притъпило единствено тази остра болка. Останалите рани все още кървяха, но нито една толкова много, колкото загубата на нейния дом, рана, нанесена й от Малкъм Кар. Мисълта, че ще си вземе обратно „Рай“ от него, притъпи болката.
— Малкъм искаше да го одере и да си направи кожена кесия — каза тя. — Заплашваше, че ще изрови бедния Абъркромби. Аз плачех, но той продължи да ме дразни. Вие го изпратихте при лорд Дънкан да го накаже и накарахте мисис Елиът да ми приготви приспивателно.
Александър преглътна с усилие.
— Беше благороден звяр, сигурен съм, милейди.
— Кой, лорд Малкъм ли? Звяр? Наистина се надявам да не е такъв.
— Не. — Мъжът погледна към господаря на Килдалтън, който се смееше.
— Тя се занася с тебе, Александър. Всеки знае, че съм кротък като агънце, щом става въпрос за прекрасния пол и божествените създания. — Поглеждайки Алпин, добави: — Водиш ли със себе си камериерка?
Дрезгавият му глас и гърленото произнасяне на буквата „р“ й напомниха за нещастното й детство на Границата. Барбадос беше нейното избавление. Сега трябваше да намери начин да накара Малкъм да й го върне.
— Да. Името й е Елана. — Знаеше, че жената щеше да предизвика объркване; беше го замислила точно по този начин.
— Помогни на девойката, Александър — нареди Малкъм. — И накарай някого да внесе багажа им.
После взе ръката на младата жена и бавно я поведе към замъка си. Изучавайки голямата му ръка, тя се чудеше как тънкото като тръстика момче се беше превърнало в такъв великолепен мъж. Дори гребец би завидял на широките му рамене и дебел врат. Тънкият кръст и дългите, мускулести крака говореха за часове, прекарани на седлото. Той бе водил привилегирован живот, лишен от тревоги, докато тя трябваше да свежда гръб над посевите, да се бори с болестите и природните стихии, за да си осигури бъдеще. Не беше честно плодовете на усилния й труд да попаднат в ръцете му. Обяснението на Кордингтън звучеше в ушите й: чрез прехвърлянето на собствеността върху „Рай“ на Малкъм Чарлз бе платил стар дълг. Но какво бе сторил Малкъм, та да заслужи такава щедрост?
Той отвори огромната двойна врата и я въведе вътре.
— Изведнъж се умълча, Алпин. Защо?
Въпросът му прекъсна мисълта й. След като влезе в замъка, тя не можа да се въздържи да не направи сравнение между каменната крепост с тежките й якобитски мебели и огромни килими и простотата на проветривите помещения в „Рай“.
Огледа познатия вход, докато търсеше безопасна тема на разговор.
— Не си спомням да е имало толкова много доспехи по стените на Килдалтън. Били ли са тук преди?
— Не. — Той спря, за да докосне окъсан и излинял от времето кожен щит с нарисувано върху него пламтящо слънце, герба на клана Кар. — След като лейди Мириам сложи край на войната между баща ми и чичо ти, барон Синклеър, татко събра от войниците тези бойни принадлежности. Те се превърнаха в семейни реликви.
Бойни секири, пики и шлемове покриваха високите каменни стени на залата, която започваше направо от входа. Под издадените към двора прозорци имаше две пейки с наредени върху тях възглавнички, целите покрити с ръчно изработена дантела. Маси, върху които имаше урни с току-що нарязан пирен, опасваха едната стена, а гоблени, изобразяващи Първи май и селския панаир на цветята, красяха другата. Стълбището се виеше нагоре към втория етаж.
Стаята се осветяваше от свещник с формата на петолистник. Зърна познато оръжие.
— Ти обичаше да носиш този меч.
Той тихичко се разсмя.
— Имаш предвид, че обичах да го влача. Като малък нямах търпение да го овладея. Татко драсна една черта на стената в стаята ми и каза, че ще започна да се обучавам да боравя с оръжия, когато порасна и стигна до знака. Всеки ден се мерех, докато…
Тя вдигна очи. Той гледаше надолу към нея със стиснати челюсти и предпазливост, която се четеше в тъмнокафявите му очи.