Тези думи оживяваха. Станаха толкова реални, че й се искаше да ги сплете като венец от маргаритки и да ги окачи на вратите на замъка, за да можеха всички да ги видят.
За тези думи беше мечтала през целият си самотен живот. Те бяха едно обещание за сирачето, за отхвърленото дете, за самотната жена. Щяха да повлияят на бъдещето й и на още един живот, на живота на детето, което носеше.
Острата миризма на лука накара устата й да се напълни със слюнка и стомахът й да се свие. Сега й стана ясно защо беше станала толкова раздразнителна напоследък. Тя носеше детето на Малкъм.
След толкова превратности в живота си най-после усети солидна почва под краката си. Благодареше на съдбата, че я бе върнала в Шотландия. Беше щастлива. Имаше детето на Малкъм, любовта на Малкъм.
Вината помрачи щастието й. Той беше дошъл прекалено късно в живота й. Тя вече се беше обрекла на други хора. Но детето в утробата й щеше да има по-добър шанс. То нямаше да проси любов и сигурност. Това дете нямаше да гледа лицата на непознатите с надеждата да получи някоя усмивка, а вместо това да среща безразличие.
Пусна в кошницата си връзка лук и се премести на други изложени продукти. Тъкмо протягаше ръка към ябълките, когато забеляза, че е наблюдавана от група жени.
Познаваше ги: мисис Кимбърли, която им помагаше при печенето, мис Линдзи, неомъжената леля на Александър, Нел, жената на кръчмаря и майката на Дора, Бетси, която ръководеше пазара. Алпин не можеше да ги нарече приятелки. Те бяха шотландки, жестоки критици от миналото й. Но сега по лицата им се четеше само доброжелателство. Не можеше да повярва на очите си.
Бетси пристъпи напред.
— Толкова се радваме, че сте сключили пробен брак с лорд Малкъм. Той се кълнеше, че няма да се ожени, докато не намери перфектната съпруга.
Алпин се отпусна. Усмивките и загрижеността на тези жени бяха истински. Те дори бяха признали една истина за съпруга й. Та той е можел да се ожени за някоя благородничка от известен род, вместо това избра женитба по любов.
— Вие го направихте много щастлив, милейди — каза Бетси.
Мис Линдзи застана пред Бетси. Тя беше истинско олицетворение на стара мома.
— Бетси, засрами се. Защо притесняваш така Нейна светлост. — Тя направи един перфектен поклон. — Да не си помислите, че сме клюкарствали по ваш адрес. Просто говорехме колко много лорд Малкъм обича коблър.
— Коблър ли? — обади се Нел. — Ти говореше за…
— Както казах — прекъсна я мис Линдзи, — обсъждахме, че той много обича коблър. Нито една от нас не би се спряла да клюкарства колко се радваме, че избра вас, а не наследницата на Камърън.
Нел нетърпеливо се намеси:
— Племенникът ти каза, че високопланинците настояват за съюз с Границата. Лорд Малкъм трябвало да се ожени за момичето на Гордън. Нали и баща й дойде тук, или си забравила?
— Не съм забравила за посещението на Джон Годън. Неговите хора напълниха джоба на мъжа ти, толкова бира изпиха.
— Казвам ви — заяви Бетси, — че политиката не е занимание за дами.
Алпин веднага прецени, че има възможност да получи отговор на много въпроси. Обърна се към лелята на Александър:
— Много съм объркана, мис Линдзи. Защо на лорд Малкъм му е необходимо да се съюзява с някого?
— Защото някой ден проклетите якобити ще запалят нова война.
— Война ли?
— Да. Те все още искат на трона да седи Стюарт.
Ето каква била работата. Значи на Малкъм му трябваше съюз с някой северен клан. Нима любовното му признание беше само политическа маневра?
Мис Линдзи побърза да каже.
— Изобщо не мислете за тези от високите планини, милейди. Лорд Малкъм ги търпи само когато се налага.
— Но нали и Маккей са високопланинци?
— Разбира се — отвърна старата мома. — Те май са най-разумните от всички, според Александър. Но те нямат нищо общо с вас. Вие сте си наша, милейди. Познаваме ви от дете. Няма връзка между вас и онези Маккей от Високото, колкото и предимства да донесе този брак на лорд Малкъм.
О, имаше връзка, и то каква: Комин Маккей. Ето защо искаше да я свърже със семейството на баща й. Този факт помрачи радостта й. Любов. Беше глупачка, че повярва на това нежно чувство. Методите на съпругът й бяха същите като подбудите на бащиното й семейство. Искаха да я направят пионка в политическата игра. Трябваше сама да се погрижи за себе си. Трябваше да намери начин да си възвърне плантацията и да се махне оттук.
Напълни кошницата си с продукти, сбогува се с жените и пое обратно към замъка. Хората, покрай които минаваше, засвидетелстваха уважението си по един или друг начин. Тя им казваше по някоя добра дума, усмихваше се, но мислите й бяха другаде.