— Докато… — Погледите им се срещнаха. — Кой се умълча сега, Малкъм?
Усмихна й се нерадостно.
— Докато стигнах горе-долу твоя ръст.
Не това искаше да каже. Сигурна беше. Той криеше нещо.
— Пак ли ми се подиграваш?
— Не. — Поведе я към стълбището. — Чудех се какво те кара да бъдеш толкова недоверчива.
Ако целта й беше откровеността, щеше да отговори, че нуждата я кара, понеже никога през живота й никои освен Ангелът на нощта, нейният отмъстител от детството, не бе заставал на нейна страна. Откакто се помнеше, беше или бедно сираче, което няма къде да отиде, или бедна родственица без пукната нара. Когато най-накрая си намери дом, Малкъм й го отне.
Засмя се, за да прикрие горчивината си.
— Всъщност харесва ми да съм ниска, понеже като се препъна, не падам от много високо.
— Много остроумно.
— Милорд… — Пред тях застана прислужница на около петнадесет години. Русокосото момиче имаше живи лешникови очи, излъчваше здраве и свежест, а лицето му бе обсипано с лунички. Беше облечено в простичко скроена рокля, толкова нова, че конците по шевовете още не се бяха изпънали, беше препасало бяла, колосана престилка, а на главата си имаше боне.
— Извинете ме, милорд. Никой не се яви да се кандидатира за икономка.
— Благодаря ти, Дора — каза Малкъм. — Това е лейди Алпин. Моля те, приготви един от апартаментите за гости за нея и камериерката й.
Дора се поклони.
— Кой апартамент, милорд? След като мисис Елиът замина, май няма кой да ни каже.
— Алпин, ти се кълнеше някога, че познаваш всяко кътче в Килдалтън. Имаш ли някакви предпочитания? — попита я той.
От думите му лъхаше сарказъм, но не обърна внимание на намека му за това, че някога тя обичаше да се крие на разни места.
— Забравила съм много неща, а и не съм претенциозна, стига в стаята да има камина. Свикнала съм с по-топъл климат.
— Тогава ще имаш и тук най-слънчевите и топли стаи. — Нареди на Дора: — Големият апартамент на втория етаж, където винаги отсяда графът на Мар.
Тя въздъхна и притеснено хвърли поглед към стълбите.
— Милорд, тъй като мисис Елиът я няма и новата икономка напусна, на леглата няма чаршафи.
Той стисна зъби, но търпеливо произнесе.
— Ами тогава занеси чаршафи и всичко необходимо за стаята. Докато вършиш това, ще покажа на нашата гостенка къде се намира апартаментът.
— Да, сър. — Тя потегли мърморейки: — Свещи и кърпи, и много торф. Масло за лампите. Вода за умивалника…
— След теб. — Той посочи с ръка към стълбището.
Докато изкачваше каменните стъпала, Алпин минаваше покрай щитове от обработена кожа, върху които имаше медни плочки с имената на по-малките кланове, присъединили се към рода Кар: Линдзи, Елиът, Армстронг, Максуел, Джонстоун и Рамси. Хиляди мъже, положили клетва за вярност пред Малкъм. Те щяха да го последват във всяка битка. Плащаха му налог, понеже беше техен главатар.
С подобно богатство какво щеше да прави с подаръка си, плантацията „Рай“? Сигурно беше, че не се интересува от плантации. Можеше да си купи няколко, без златото в раклата му да намалее.
Тя гореше от желание да го попита какво смята да прави със собствеността си на острова и щеше да го направи веднага, след като задействаше плана си да спечели доверието му и да се вмъкне в живота му.
Като изкачиха стълбите, той я поведе наляво. Зад тях се отвори врата.
— Малкъм?
Знойният глас го спря. Алпин хвърли поглед през рамо. Дъхът й секна.
В рамката на отворената врата стоеше жена en deshabille6, раменете и ръцете й бяха голи, а една дреха с каретата на клана Кар я покриваше от гърдите до коленете. Златисторусата й коса беше в пълен безпорядък. Висока и гъвкава, самоуверена, тя се прозя.
Любовницата му, помисли си Алпин с повече ревност, отколкото бе очаквала. Подходящите ергени бяха рядкост на остров Барбадос. Веднъж я беше посетил един джентълмен, но Чарлз беше толкова пиян, че този мъж никога повече не се появи. След като се понесе мълвата за пиянството му, вече никой не си направи труда да ухажва Алпин.
Малкъм изрече:
— Добър ден, Розина. — Добави мрачно: — Позволи ми да ти представя гостенката си, лейди Алпин Маккей, живяла в Барбадос.
Светлите очи на жената се разшириха, после се спряха на Алпин. Изчервявайки се, тя помоли с усмивка Малкъм за извинение и промърмори: „Колко провинциално“, после се отдръпна и затвори вратата.
Алпин тръгна отново.
— Предполагам, че си ужасена — каза той.
— Едва ли. Разочарована съм.
— Така ли? И защо?
— Понеже не си държиш на обещанията.
Той спря пред една врата в края на коридора и я изгледа учудено.