След два дни я прибра отново от Уайтли Бей, но този път не му беше до шеги.
— Сложила си Елана в ковчег!
— По-добре да видя тебе в него — изсъска тя.
— Говорехме за Елана.
— Идеята беше нейна. Увери ме, че ще се чувства добре. Щях да я пусна веднага след като отплаваме.
Търпението му беше изчерпано. Грабна я и тръгна към жребеца си.
— Пусни ме, проклета, крастава жаба такава!
Без да й обръща внимание, той я метна на коня, качи, се зад нея и пришпори животното. Саладин и другите останаха на пристанището. Разяреният мавър вадеше с ятагана си пироните от ковчега, в който се намираше жената, която обичаше.
Алпин изкрещя:
— Ако не ме свалиш от този кон, ще съжаляваш.
Той вече съжаляваше. Съжаляваше, че се беше влюбил в нея, и се ненавиждаше, че сърцето не му даваше да я остави да си отиде.
— Малкъм, за Бога, спри! Бременна съм!
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Съзнанието на Малкъм се превърна в тъмна пещера, чийто изход бе препречен от една единствена дума: „бременна“. Той пусна юздите и поклати глава. Алпин, бременна! Конят спря. Жена му беше забременяла.
Надеждата разцъфна в душата му. Щеше да стане баща. Мащехата му — се оказа права: той можеше да има деца. Алелуя! Алпин щеше да му роди дете.
Слезе от коня и я свали на земята.
— Гадно псе! — Постави ръце на корема си. — Ако загубя това бебе, нека грехът се стовари върху теб! О, Господи, защо не ме остави да си отида!
— Къде да отидеш?
— В Барбадос. Аз принадлежа на онази земя.
Действителността най-после се разкри пред очите му.
Той разбра причината за бягството й.
— Кой е щастливият баща?
Смаяната Алпин го гледаше как крачи насам-натам. Беше я метнал на коня като чувал с картофи. Страхът да не загуби бебето я накара да му каже за бременността си.
— Какво каза?
— Попитах те за името на човека, когото трябва да поздравя.
Изглеждаше толкова спокоен, че имаше желание да го удари.
— Какво значат тези думи? Бащата си ти.
— О, съмнявам се.
Тръгна към него като в несвяст.
— Да не мислиш, че зачатието е непорочно?
Той сведе поглед към нея, но й се струваше, че не я вижда.
— Очевидно не. Кой е той, Алпин? Може би Раби или някой друг от нощната стража? Май си се въргаляла в чаршафите, вместо да ги сваляш от леглата.
Краката й се подкосиха. Тя се отпусна на земята и се загледа в коленете му. Беше я наранил преди с лъжливата си любов, но тази жестокост беше ненадмината.
— Знам, че си ядосан, защото те напуснах, но не можеш само заради наранената си гордост да ме наричаш прелюбодейка.
— Мога и ще го направя.
Останалите се присъединиха към тях. Елана също не изглеждаше блестящо.
Малкъм скочи на седлото, дръпна юздите и накара коня да се изправи на задните си крака.
Алпин се втурна към него.
— Малкъм, почакай!
— Качи я на коня, Александър — изкрещя той през рамо, — и се прибирайте вкъщи.
След себе си остави само прахоляк. Съкрушена от жестокото му обвинение, Алпин реши да се върне обратно на кораба. Извика на Саладин, но мавърът не снемаше очи от Елана.
— Как се чувстваш? — попита я той.
— Много, много лошо. По-добре да яздя с тебе.
Той я изгледа продължително.
— По-добре да те напердаша.
Тя прокара ръка по рамото си с едно прелъстително движение.
— Ще нараниш ли тази кожа, мюсюлманино? Ти я харесваш. Каза, че вкусът й е като на амброзия.
Пламтящият му поглед проследи движението на ръката й, после вдигна глава и се загледа в един облак. Най-накрая каза:
— Доведи ги вкъщи, Александър.
После и той пришпори коня си по добре утъпкания път.
Алпин гледаше с копнеж към пристанището.
— Не мисли за това, момиче — каза Александър. — Капитанът няма да ви вземе.
През целия път до Килдалтън Алпин кълнеше, плачеше и наричаше Малкъм с най-обидните имена. Измисли и нов начин за бягство. Щеше да изпрати Елана да запази места на някой кораб в Тайнмаут, а тя щеше да пресече река Тайн, да стигне до Саут Щийлдс и там също да осигури пътуването. Докато съпругът й я чакаше в единия град, тя щеше да отплава от другия. Щеше да надхитри това нещастно подобие на съпруг.
Той я чакаше в спалнята. Стоеше пред етажерките с книги. Хвърли й бегъл поглед, но отвращението в очите му едва не я разплака отново.
Тя мълчаливо свали пелерината си, после си изми лицето. Стаята вече не й приличаше на мястото, където бяха споделяли любовта си. Сега Малкъм я мразеше. Тя беше собственик на плантацията и трябваше да се върне в Барбадос.
— Можеш да ми кажеш името на любовника си.
— Ти можеш да вървиш по дяволите.