— Но защо? — попита Теса. — Защо на мен?
— Заради таланта, който имаш — каза госпожа Дарк. — Заради това, което си. Заради това, което умееш. Ние те обучихме. Трябва да си ни благодарна.
— Но брат ми… — прошепна Теса през сълзи. Няма да плача, няма, няма, смъмри се тя. — Казахте ми, че ако изпълня всичките ви заповеди, ще го пуснете…
— Когато се ожениш за Магистъра, той ще ти даде всичко, което поискаш. Ако това е брат ти, ще го имаш.
В гласа на госпожа Блек нямаше и нотка на съжаление.
Госпожа Дарк се изкикоти.
— Досещам се какво си мисли сега. Мисли дали не може да поиска да ни убият.
— О, мила, не си го и мечтай — госпожа Блек потупа Теса по брадичката, — договорката ни с Магистъра е желязна. Той никога няма да ни нарани. Не би го и поискал. Той ни дължи всичко, защото ние ще те предоставим на него. — Гласът й спадна до шепот. — Той те иска жива и здрава. Ако не те искаше, досега да съм те размазала от бой. Ала ако отново ни създадеш проблем, ще пренебрегна волята му и ще те одера жива с камшика си. Ясно?
Теса обърна поглед към стената.
Една нощ, на борда на „Мейн“, малко след като бяха пресекли Нюфаундленд, Теса бе излязла на палубата. Не бе успяла да заспи и предпочете да подиша чист въздух. Тогава видя бляскавите бели планини, които, бе й казал един от моряците, се наричат айсберги и представляват късове лед, откъснати от топлото време в далечния север. Те плаваха тихо по тъмната вода, подобно на кулите на потънал бял град. Теса си бе казала, че никога не е виждала нещо толкова самотно.
Ала чак сега узна какво означава самотата. След като Сестрите излязоха, Теса установи, че вече не й се плаче. Сълзите й бяха пресъхнали, но на тяхно място се бе появило чувство на дълбоко отчаяние.
Госпожа Дарк бе напълно права. Ако можеше, щеше да ги убие. И двете.
Тя опъна пробно въжетата, които притискаха ръцете и краката й към леглото. Те дори не мръднаха, вързани толкова здраво, че се впиваха в плътта й и сякаш хиляди иглички я боцкаха по дланите и ходилата.
Даде си сметка, че й остават няколко минути преди цялата да изтръпне.
Част от нея, при това не малка, й нашепваше да спре да се бори, да се отпусне и да изчака Магистъра. Виждаше пред прозореца как навън се стъмва. Той щеше да дойде всеки момент.
Може би наистина искаше просто да се ожени за нея.
Може би наистина искаше да й даде всичко.
Внезапно обаче си спомни думите на леля Хариет: „Когато срещнеш мъж, за когото искаш да се ожениш, ще отгатнеш нрава му не по думите, а по делата му — помни това, Теса.“
Леля Хариет бе права, разбира се. Нямаше достоен мъж, който да окове бъдещата си съпруга като робиня, да я изтезава заради нейния „талант“ и да отвлече брат й. Това бе подигравка и обида. Един Господ знаеше какво би сторил Магистъра, след като най-после я докопа.
Дори да успееше да оцелее, не бе сигурна дали това ще е за добро.
Боже, защо талантът й бе толкова безполезен? Да променя външния си вид! Само да имаше силата да подпалва предмети, да троши метал, да вади остриета от пръстите си! Да става невидима, или да се превърне в мишле…
Теса застина. Ангелът с часовников механизъм все така тиктакаше на гърдите й. Всъщност нямаше нужда да се превръща в мишле. Просто трябваше да се смали така, че възлите около китките й да се отхлабят.
Веднъж превъплътила се в някого, тя нямаше нужда от негов предмет, за да приеме отново формата му. Сестрите на мрака я бяха научили и на този трик. Първият, за който им бе благодарна.
Теса се притисна към твърдия матрак и се отдаде на спомените. Улицата, кухнята, движението на иглата, светлината на газените лампи. Тя пожела превъплъщението.
Как се казваш?
Ема. Ема Бейлис…
Превъплъщението мина през нея като влак и почти изкара дъха й. Плътта и костите й се промениха. Тя задави писъците си, изтегна се…
И готово. Теса премигна и погледна към тавана, а след това и към китките си. Въжето висеше около тънките, мършави ръце на Ема. Теса триумфално ги освободи, надигна се и потърка червените белези, които опасваха китките й като гривни.
Ала глезените й все още бяха вързани. Тя се приведе напред и пръстите й бързо започнаха да развързват възлите. Госпожа Блек можеше да стяга въжета като моряк и пръстите на Теса се разкървавиха, докато най-сетне освободи краката си. След това скочи на крака.
Косата на Ема бе толкова рядка, че фибите, които придържаха истинската коса на Теса назад, се изхлузиха. Теса нетърпеливо избута косата си зад раменете и се освободи от образа на Ема, като изчака превъплъщението да отмине. После усети собствената си коса в пръстите, гъста и позната. Погледна в огледалото и видя, че малката Ема Бейлис вече я няма и тя отново е себе си.