Выбрать главу

— А що се отнася до температурата в ада, госпожице Грей — рече той, — позволете ми да ви посъветвам нещо. Красивият млад герой, който се опитва да ви спаси от ужасяваща участ, никога не греши. Никога. Дори да твърди, че небето е пурпурно и валят таралежи.

Той наистина е луд, помисли си Теса, но предпочете да задържи мисълта за себе си, а и вече бе притеснена от факта, че той се бе устремил към двойните врати, водещи към покоите на Сестрите на мрака.

— Не! — тя го хвана за ръката и го задърпа назад. — Не натам. Там няма изход.

— И ето, че отново ме поправяте — Уил се обърна и забърза в другата посока, към мрачния коридор, от който Теса винаги се бе бояла. Тя преглътна и го последва.

Коридорът се стесни, когато навлязоха в него, а стените се приближиха и от двете страни. Стана още по-горещо и косите на Теса прилепнаха на мокри къдрици по врата и слепоочията й. Въздухът стана плътен и труден за дишане. За известно време те вървяха, без да приказват, но накрая Теса не се стърпя. Трябваше да попита, макар вече да се досещаше за отговора.

— Господин Херондейл — каза тя, — моят брат ли ви изпрати?

Страхуваше се, че ще й отговорят нещо налудничаво, но вместо това той само я погледна любопитно.

— Не знаех, че имате брат — отвърна той.

Сърцето й потръпна от тъпата болка на разочарованието. Знаеше, че няма как Нат да го е изпратил, иначе Уил щеше да знае името й, но въпреки това й стана мъчно.

— А допреди десет минути не знаех и за съществуването ви, госпожице Грей. От два месеца съм по следите на едно мъртво момиче. Била е намушкана и захвърлена на улицата да умре от загуба на кръв. Бягала е от… нещо.

Коридорът се разклони и след кратко колебание Уил зави наляво.

— Имаше кинжал, напоен с кръвта й. На кинжала имаше символ, две преплетени змии, захапали опашките си.

Теса потръпна. Захвърлена на улица да умре от загуба на кръв. Имаше кинжал, напоен с кръвта й.

Тялото бе на Ема.

— Това е същият символ, който е нарисуван върху каретата на Сестрите на мрака. Така наричам госпожа Дарк и госпожа Блек…

— И не само вие. Долноземците също ги наричат така — каза Уил. — Открих това, докато разследвах значението на символа. Занесох ножа в около стотина техни свърталища, надявайки се да намеря някой, който да го разпознае. Предлагах възнаграждение в замяна на информация. Най-накрая името на Сестрите на мрака стигна до мен.

— Долноземци? — повтори Теса объркана. — Тук в Лондон ли?

— Няма значение — отговори Уил. — В момента се хваля колко добър следовател съм и предпочитам да не ме прекъсват, докато го правя. Докъде бях стигнал?

— До кинжала… — започна Теса, когато в коридора проехтя познат глас, висок и сладникав.

— Госпожице Грей?

Беше гласът на госпожа Дарк. Стелеше се по стените като пушек.

— Госпожице Греееей. Къде сиии?

Теса замръзна.

— О, Боже. Настигнаха ни.

Двамата се затичаха, като Уил отново я хвана за китката, а с другата си ръка държеше магическата светлина, която създаваше мрежа от светлосенки по каменните стени на извиващия се коридор. Коридорът стана полегат, слизаше надолу, камъните под краката им започнаха да стават все по-влажни и хлъзгави, а въздухът около тях — все по-горещ и по-горещ. Бе все едно се надбягваха в ада, помисли си Теса, докато стените отекваха от гласовете на Сестрите на мрака:

— Госпожице Грееей? Нали разбираш, че не можем да те оставим да избягаш. Знаеш това. Няма да ни избягаш, кукличке!

Уил и Теса стигнаха до края на коридора, който завършваше с големи железни врати. Уил пусна Теса и със засилка се стовари върху тях. Те се отвориха и той мина през тях, следван от Теса, която се завъртя и ги затвори зад гърба си. Тежестта им й дойде множко и тя трябваше да ги подпре с гръб, преди най-накрая да успее да ги затръшне.

Единствено светещият камък на Уил осветяваше помещението, а светлината му бе намаляла и проблясваше като жар измежду пръстите му, осветявайки го като актьор на сцена, когато той се протегна и спусна резето на вратата. То бе тежко и ръждясало, и понеже той стоеше съвсем близо до нея докато го наместваше, тя усети напрежението в тялото му.

— Госпожице Грей? — бе се навел над нея, докато тя притискаше с гръб затворените врати. Можеше да усети туптенето на сърцето му — или това бе нейното сърце? Странното бяло сияние, хвърляно от камъка, блещукаше по очертанията на скулите му и осветяваше капките пот, избили по ключицата му. Видя, че на гърдите му има още татуировки, подаващи се под яката на ризата му, сходни със знака на ръката му, тъмни и черни, сякаш някой бе рисувал по кожата му с мастило.