Очите на Мортмейн блеснаха злобно.
— Наистина, защо не? Може би защото майка ви също нямаше идея какво е. Не повече от вас.
— Какво искате да кажете? Майка ми беше човек!
Мортмейн поклати глава.
— Госпожице Грей, продължавате да задавате грешни въпроси. Трябва да разберете, че вашата поява на белия свят бе предварително запланувана. Планът е започнал преди мен, аз просто го изпълних, знаейки, че създавам нещо уникално на този свят. Нещо, което ще принадлежи на мен. Със знанието, че един ден ще се омъжите за мен. И ще сте моя завинаги.
Теса го погледна ужасена.
— Но защо? Вие не ме обичате. Не ме познавате. Дори нямахте представа как изглеждам! Ами ако бях грозна?
— Нямаше да има значение. Можете да сте хубава или грозна, каквато си поискате. Лицето, което носите сега, е едно от хилядите възможни. Кога ще научите, че истинска Теса Грей не съществува?
— Излезте! — нареди Теса.
Мортмейн я погледна невярващо с бледите си очи.
— Какво казахте?
— Излезте! Напуснете Института! Отведете чудовищата си надалеч. Или ще се пронижа в сърцето.
За миг той се поколеба. Ръцете му се свиваха и отпускаха. Това бе като да направи мигновено бизнес решение — да купува или да продава? Да направи инвестиция или да разшири бизнеса си? Бе човек, свикнал да преценява нещата на момента, даде си сметка Теса. А тя бе само едно момиче. Какъв шанс имаше да го надхитри?
Той бавно поклати глава.
— Не вярвам, че ще го направите. Може и да сте магьосница, но все още сте едно малко момиче. Крехка млада жена — той направи крачка към нея — насилието не е в природата ви.
Теса стисна дръжката на ножа здраво. Можеше да усети всичко — твърдата, хлъзгава повърхност под пръстите си, болката, където острието пронизваше кожата й, туптенето на собственото си сърце.
— Не приближавайте повече — каза тя с треперещ глас, — или ще го направя. Ще се пронижа.
Но треперенето на гласа й му придаде увереност. Той стисна зъби и уверено пристъпи към нея.
— Не, няма.
Теса чу гласът на Уил в ума си. „Тя се отровила, за да не се остави в плен на римляните. Била по-смела от всеки мъж.“
— Напротив — каза тя, — ще го направя.
Нещо в лицето й явно се бе променило, тъй като увереността изчезна от неговото. Той се спусна към нея, без помен от арогантността си, отчаяно протегнал ръце към ножа. Теса се обърна, за да не гледа Мортмейн, и застана с лице към фонтана. Последното нещо, което видя, бе как сребристи пръски вода се издигат над нея.
После прониза гърдите си.
Уил остана без дъх, докато приближаваше вратите на Храма. По пътя си бе срещнал два от механичните автоматони. Бе сметнал, че е свършен, докато първият от тях, пронизан няколко пъти от меча на Томас, не бе дал дефект и не бе блъснал втория през прозореца, преди самият той да се разпадне на късчета метал и искри по стъпалата.
Ръцете на Уил бяха издраскани от металните части на създанията, но той не си бе направил иратце, за да не се бави. Нямаше никакво време. Извади стилито си, докато бягаше и стигна вратите на Храма. Издраска върху тях най-бързата руна за отваряне, която бе правил през живота си.
Вратите се отключиха. Само за миг Уил замени стилито с една от серафимските ками на колана си.
— Джерамийл — прошепна той и когато острието блесна с бял пламък, отвори вратите с шут.
И замръзна от ужас. Теса лежеше до фонтана, а водите му бяха почервенели. Синьо-бялата й рокля бе поаленяла отпред, а кръвта под тялото й се събираше в локва. До нея лежеше окървавен нож. Очите й бяха затворени.
До нея бе коленичил Мортмейн, поставил ръка на рамото й. Той погледна, когато вратите се отвориха и олюлявайки се, се изправи на крака, като отстъпи от тялото на Теса. Ръцете му бяха почервенели от кръв, ризата и сакото му също бяха изцапани с нея.
— Аз… — започна той.
— Ти си я убил — каза Уил. Думите прозвучаха глупаво в собствените му уши и освен това някак далечно. В ума си видя отново библиотеката на дома, в който бе живял със семейството си като дете. Ръцете си, върху кутията, любопитните пръсти, отключили ключалката. Писъците, оглушили библиотеката. Думите, кънтящи в главата му, отново и отново, докато той се отдалечаваше от всичко, което бе познавал. Завинаги. Изгубих всичко. Абсолютно всичко.
— Не — поклати глава Мортмейн, ръцете му си играеха с пръстена на дясната му ръка, направен от сребро, — не съм я докосвал. Сама го направи.
— Лъжеш — Уил приближи към него. Допирът на серафимската кама го успокояваше, формата й бе нещо стабилно в един свят, който се изменяше като сън. — Знаеш ли какво става, когато забия такова нещо в човешка плът? — изхриптя той. — Ще те прогори отвътре навън. Ще умреш в адска агония.