— Нима мислиш, че аз не тъжа за загубата й, Уил Херондейл? — гласът на Мортмейн бе измъчен. — Твоята скръб е нищо пред моята. Години наред работа и мечти, които дори не можеш да си представиш, отидоха на вятъра.
— Бъди спокоен тогава. Мъката ти ще е мимолетна — каза Уил и се стрелна напред, замахвайки с оръжието си. Усети как то пронизва сакото на Мортмейн — без никакво съпротивление. Той залитна напред, след което се удържа и зяпна. Нещо изтрака в краката му. Медно копче. Острието му го бе откъснало от сакото на Мортмейн. То сякаш му намигна подигравателно от пода.
Смаян, Уил изтърва серафимската кама. Джерамийл падна на пода, все още горящ. Мортмейн сякаш се бе изпарил. Изчезна така, както би го сторил магьосник, тренирал с години. За човек, дори такъв с окултни познания, да постигне такова нещо бе…
Но това нямаше значение, не и сега. Уил можеше да мисли само за едно нещо. Теса. Наполовина ужасен, наполовина изпълнен с надежда, той стигна до мястото, където лежеше тя. Фонтанът издаваше успокоителни звуци, докато той коленичи и я взе в ръце.
Бе я държал така само веднъж, на тавана, в нощта, когато бяха изгорили имението на Де Куинси. Споменът нахлу в ума му неканен, както често се случваше. Но сега бе мъчение. Роклята й бе просмукана от кръв, както и косата й. Лицето й бе изцапано от нея. Уил бе виждал достатъчно рани в живота си. Знаеше, че никой не може да изгуби толкова кръв и да оцелее.
— Теса — прошепна той. Притисна я към себе си. Вече нямаше значение какво прави. Зарови лице в извивката на шията й, там, където вратът срещаше рамото. Косата й, сплъстена от кръв, одраска бузата му. Усещаше пулса й през кожата…
Уил замръзна. Пулс? Сърцето му прескочи един удар. Той се отдръпна, за да я постави на земята и видя как тя го гледа с големите си, сиви очи.
— Уил — попита тя, — ти ли си това наистина?
Заля го вълна на облекчение, последвана бързо от ужас. Да види как Томас умира пред очите му, а сега и това. Може би можеше да я спасят? Но знаците нямаше да помогнат. Как се лекуваха долноземци? Само Мълчаливите братя знаеха.
— Превръзки — каза Уил, повече на себе си, — трябват ми превръзки.
Той понечи да я постави да легне, но Теса го хвана за китката.
— Уил, трябва да си внимателен. Мортмейн е истинският Магистър. Той бе тук…
Уил щеше да се задави.
— Тихо. Запази силата си. Мортмейн го няма. Ще викна помощ…
— Не — тя го стисна по-силно, — няма нужда. Уил. Кръвта не е моя.
— Моля? — зяпна той. Може би бе изпаднала в делириум, помисли си той, ала гласът и хватката й бяха изненадващо силни за някой, който следва да е мъртъв.
— Каквото и да ти е сторил, Теса…
— Аз го сторих — каза тя със същия твърд тон, — направих го, Уил. Това бе единственият начин да го прогоня. Никога нямаше да ме остави тук. Не и ако смяташе, че съм жива.
— Но…
— Затова се превъплътих. Когато ножът ме докосна, се превъплътих. Точно в този момент. Нещо, което Мортмейн каза, ме вдъхнови — че фокусът е нещо просто и никой не го очаква.
— Нищо не разбирам. А кръвта?
Тя кимна, а малкото й лице светеше от облекчение и удоволствие, че му разказва какво е сторила.
— Имаше една жена, в която Сестрите на мрака ме накараха да се превъплътя. Тя бе загинала от огнестрелна рана и когато се превъплътих в нея, кръвта рукна около мен. Разказвала ли съм ти за това? Мисля, че съм, но това няма значение. Помня я и се превъплътих в нея, само за миг, но кръвта потече както и преди. Обърнах се с гръб към Мортмейн, за да не види как се превръщам и се строполих, все едно ножът наистина ме е пронизал. Бързото превъплъщение действително ме накара да припадна. Светът потъмня, а след това чух как Мортмейн ме вика — знаех, че ще дойда на себе си и че ще трябва да се преструвам на умряла. Опасявах се, че ще установи истината, ако ти не беше дошъл.
Тя сведе поглед и Уил можеше да се закълне, че в тона й се прокрадва задоволство.
— Измамих Магистъра, Уил! Не смятах, че е възможно. Той бе толкова уверен в превъзходството си. Но си спомних какво ми каза за Бодицея. Ако не бяха думите ти, Уил…
Тя го погледна с усмивка. Усмивката й разби остатъците от неговите задръжки. Разби ги на прах. Той бе свалил предпазните огради, когато бе сметнал, че си е отишла, а нямаше време да ги издигне наново. Безпомощен, той я притисна към себе си. За миг тя го прегърна силно, топла и жива в ръцете му. Косата й докосна бузата му. Светът отново стана цветен. Той можеше да диша отново и в този момент вдиша от нея. Миришеше на сълзи, кръв, сол. На Теса.