Тя го погледна, очите й блестяха.
— Когато чух гласа ти, мислех, че сънувам — каза тя, — но ти си истински.
Очите й намериха лицето му и, доволни от това, което видяха, тя се усмихна.
— Ти си истински.
Той отвори уста. Думите бяха там. Бе готов да ги изрече и тъкмо тогава през него мина вълна на ужас, вълната на някой, който, бродейки в мъглата, се е спрял и установил, че е на сантиметри от зейнала пропаст. Начинът, по който го гледаше… тя можеше да прочете истината в очите му, осъзна той. Явно го четеше като отворена книга. Нямаше време, шанс да се скрие.
— Уил — прошепна тя, — кажи нещо, Уил.
Но нямаше нищо за казване. Имаше я само бездната.
Която бе там отпреди нея.
И винаги щеше да бъде.
Изгубих всичко, помисли си Уил. Абсолютно всичко.
20
Ужасно чудо
За ловците на сенки руните, които символизираха скръб, бяха червени. А цветът на смъртта бе бял.
Теса не знаеше това. Не го бе прочела в Кодекса и затова бе изумена, когато видя петимата ловци от Института да се отправят към каретата, пременени в бяло като за сватба, докато двете със Софи гледаха от прозорците на библиотеката.
Няколко души от Анклава бяха убити по време на прочистването на вампирското скривалище на Де Куинси. Погребението бе в тяхна чест, макар да погребваха също и Томас, и Агата. Шарлот бе обяснила, че погребенията на нефилими обикновено са само за нефилими, но може да бъде направено изключение за онези, загинали в служба на Клейва. На Софи и Теса обаче бе забранено да отидат. Самата церемония бе затворена за тях. Софи каза на Теса, че така е по-добре, че не иска да види как Томас изгаря, а пепелта му се разпръсква из Града на тишината.
— Бих искала да го помня какъвто беше — каза тя, — както и Агата.
След това стисна устни и не каза нищо повече.
Анклавът остави охрана, няколко ловци на сенки, които доброволно останаха да пазят Института. Щеше да мине много време, помисли си Теса, преди отново да го оставят неохраняван.
Докато ги нямаше, тя чете на прозореца. Не избра нещо свързано с нефилимите, демоните или долноземците, а предпочете „Повест за двата града“, която намери на рафта на Шарлот. Наложи си да не мисли за Мортмейн, за Томас или Агата, за нещата, които Мортмейн й бе наговорил в Храма — и най-вече, за Натаниъл и това къде е сега той. Всяка мисъл за брат й караше стомаха й да се свие, а очите й да засмъдят.
Освен това, имаше и други грижи на главата си. Преди два дни бе призована да се яви пред Клейва в библиотеката на Института. Мъж, когото останалите наричаха Инквизитора, я бе разпитал за Мортмейн, задавайки въпросите си отново и отново, дебнещ за всяка промяна в историята, докато накрая тя не се бе изтощила напълно. Питаха я за часовника, който той искаше да й даде и дали знае на кого е принадлежал. Теса не знаеше и понеже Мортмейн го бе отнесъл със себе си, това, напомни им тя, едва ли щеше да се промени. Разпитаха и Уил, за това, какво му бе казал Мортмейн преди изчезването си. Уил отвърна на въпросите нетърпеливо, което не изненада никого. Накрая си изпроси наказание за грубост и неподчинение.
Инквизиторът пожела Теса да се съблече гола, за да се потърси знак като на останалите магьосници, но Шарлот прекрати това. Когато най-сетне пуснаха Теса, тя излезе по коридора подир Уил, ала него вече го нямаше. Оттогава изминаха два дни и през това време тя почти не го видя, нито пък разговаряха. Погледнеше ли го, той отклоняваше поглед. Излезеше ли от стаята с надежда, че той ще я последва, той не го правеше.
Бе влудяващо.
Не можеше да не се замисли дали само тя смята, че нещо специално е преминало през тях на пода в Храма. Излязла от тъмнина, по-гъста от тази при всяко предишно превъплъщение, тя се бе намерила в прегръдката на Уил, а погледът му бе по-смутен от всякога. Едва ли си бе въобразила и начина, по който той произнесе името й. По който я погледна.
Не. Не си го бе въобразила. На Уил му пукаше за нея, бе сигурна в това. Да, беше се държал грубо почти през цялото време, откакто се бяха запознали, но това се случваше и в книгите. Нима Дарси не бе груб с Елизабет Бенет, преди да й предложи брак, а и по време на самото предложение? Нима Хийтклиф някога се бе държал различно с Кати? Макар че, трябваше да признае тя, Сидни Картън и Чарлс Дарней винаги се отнасяха мило с Луси Манет.