— Мортмейн е много умен човек.
— Да — Шарлот сви ръце в скута си, — знаеш ли, че Хенри каза на Мортмейн как се казва Пиксисът? И какво представлява…
— Не… — утешителните думи на Теса заседнаха в гърлото й.
— Няма и как. Никой не го знае. Освен мен и Хенри. Той иска да кажа на Клейва, но аз няма да го направя. И без това се отнесоха с него толкова зле, а аз… — гласът на Шарлот потрепери, но малкото й лице остана изпълнено с решителност — Клейвът подготвя процес. Моето поведение, както и това на Хенри, ще бъде разгледано и ще ни бъде гласуван вот на недоверие. Възможно е да изгубим Института.
Теса бе смаяна.
— Но ти го ръководиш чудесно! Начинът, по който организираш всичко, по който се справяш…
Очите на Шарлот се напълниха със сълзи.
— Благодаря ти, Теса. Но истината е, че Бенедикт Лайтууд отдавна копнее да оглави лично Института, заедно със сина си. Лайтууд са горди хора и мразят някой друг да им нарежда. Ако консул Уейланд не се бе застъпил за мен заради баща ми, съм убедена, че Бенедикт щеше да е ръководител. Всичко, за което съм си мечтала, е да бъда начело на Института, Теса. Бих сторила всичко, за да го задържа. Само ако можеш да ми помогнеш…
— Аз? Но какво мога да сторя аз? Не зная нищо за политиката на ловците.
— Съюзите, които имаме с долноземците, са изключително ценни, Теса. Една от причината да съм още тук, е моето близко познанство с магьосници като Магнус Бейн и вампири като Камила Белкор. А твоето присъствие е безценно. Вече помогна на Анклава веднъж. Това, което би могла да ни предложиш за в бъдеще, не може да се сравни с нищо. Ако е известно, че си твърдо на моя страна, това ще ми помогне.
Теса спря дъха си. Видя в ума си Уил, начина, по който бе изглеждал в Храма. Но за нейна изненада той не бе единственият образ в главата й. Там бе и Джем, мил, добър, а също и Хенри, който я разсмиваше с шантавите си дрехи и странни изобретения, и дори Джесамин, с нейната странна озлобеност и, макар и рядко проявявана, смелост.
— А Законът? — попита тихо тя.
— Няма Закон, според който да не можеш да ни останеш на гости — каза Шарлот. — Претърсих архивите и не открих нищо, което да ти попречи да останеш, ако го искаш. И така, Теса, ще останеш ли?
Теса се изкачваше бързо по стълбите към тавана. За пръв път от много време сърцето й бе свободно. Таванът бе такъв, какъвто го помнеше. Разположените нависоко малки прозорчета допускаха малко от лъчите на залеза и мансардата бе потънала в сумрак. На пода имаше преобърната кофа. Тя я заобиколи по пътя си към тесните стъпала, които отвеждаха към покрива.
„Често е там, когато е объркан“, бе й казала Шарлот. „А рядко съм виждала Уил толкова объркан. Загубата на Томас и Агата му се отрази по-тежко, отколкото предполагах.“
Стълбите свършваха с квадратна врата. Теса я отвори, след което се изкачи на покрива на Института.
Тя се изправи и огледа. Стоеше в плоския, широк център на покрива, който бе обкръжен от висока до кръста стоманена решетка. Нейните решета завършваха със символи, подобни на заострени цветя. На далечния край на покрива стоеше Уил, облегнат на решетката. Той не се обърна, дори когато вратата се затвори зад нея и тя пристъпи към него, отърквайки издрасканите си длани о плата на роклята си.
— Уил — каза тя.
Той не помръдна. Слънцето изчезваше в огнено зарево. Над река Темза се събираха пушеците от фабриките, като тъмни пръсти, шарещи по червеното небе. Уил се бе облегнал на решетката, сякаш бе изтощен и възнамеряваше да се отпусне върху острите като копия цветя, за да се свърши всичко. Не даде знак, че е чул Теса, докато тя приближаваше към него.
— Уил — каза тя отново, — какво правиш?
Но той не я погледна. Гледаше към града, тъмен силует на фона на червенеещото небе. Куполът на „Сейнт Пол“ блестеше през мръсния въздух, а Темза приличаше на силен черен чай, нашарена тук-там от тъмните силуети на мостовете. По краищата имаше и малки тъмни фигурки — клошари, които се надяваха да намерят нещо ценно във водата, което после да продадат.
— Спомних си — каза Уил, без да я поглежда, — какво исках да си спомня онзи ден. Блейк. „Гледам аз Лондон, това ужасно човешко творение на Бога“.
Той погледна към пейзажа.
— Милтън е смятал Ада за град, знаеш ли. Мисля, че почти е улучил. Вероятно Лондон е входът към Ада и ние сме прокълнати души, отказващи да продължим, ужасени, че това, което е от другата страна, ще е по-лошо от вече видения ужас.