Теса позна гласа веднага. Той бе рекъл нещо така близко до първото, което й бе рекъл, когато бе влязла в стаята му. „Уил? Ти ли си?“
— Джем — въздъхна тя, — да, аз съм. Котето дойде тук.
— Не съм много изненадан — Джем звучеше развеселен. Сега, когато бе влязъл в стаята, го виждаше ясно. Магическата светлина от коридора огря мястото и дори котката стана видима. Тя седеше на пода и миеше лицето си с лапичка. Изглеждаше сърдита, като всички персийски котки.
— Голям е разбойник. И иска да се запознае с всички…
Джем се спря, когато видя лицето на Теса.
— Какво не е наред?
Теса бе толкова изненадана, че заекна.
— 3-защо ме питаш такова нещо?
— Изписано е на лицето ти. Нещо се е случило — той седна на стола до пианото срещу нея. — Шарлот ми съобщи добрите новини — каза той, докато котката се изправи и пресече стаята, за да стигне до него. — Или поне аз мислех, че новините са добри. Ти не си ли доволна?
— Доволна съм, разбира се.
— Хм — Джем не изглеждаше много убеден. Той се приведе и подаде ръката си на котката, която отърка глава в пръстите му. — Добро коте, Чърч.
— Чърч39? Така ли се казва котката? — Теса се развесели, въпреки лошото си настроение. — Боже, това не е ли бил домашен любимец на госпожа Дарк или някое друго подобно създание? Може би Чърч не е най-хубавото име за нея?
— За него — поправи я Джем, — а и той не е бил никакъв домашен любимец, а нещастно създание, което тя е смятала да принесе в жертва, правейки някакво некромантско заклинание. Шарлот каза, че трябва да го задържим, тъй като е на късмет да имаш коте в църква. Така започнахме да го наричаме „църковната котка“ и оттам… — той сви рамене — му остана Чърч. Ако името го пази от неприятности, още по-добре.
— Мисля си, че ме гледа надменно.
— Сигурно. Котките се смятат за по-високопоставени от всички останали. — Джем почеса Чърч зад ушите. — Какво четеш?
Теса му показа Кодекса.
— Уил ми даде това…
Джем се протегна и взе книгата от нея с такава бързина, че Теса нямаше време да дръпне ръката си назад. Все още бе отворена на страницата, която четеше. Джем погледна към нея и след това й я върна. Изражението на лицето му се промени.
— Не знаеше ли това?
Тя поклати глава.
— Не че съм мечтала да имам деца — каза тя. — Не съм мислила толкова напред за живота си. Но това е още нещо, което ме отличава от хората. Нещо, което ме прави чудовище. Нещо различно.
Задълго Джем остана смълчан. Дългите му пръсти галеха козинката на сивата котка.
— Може би — каза той, — не е толкова лошо да си различен.
Той се приведе напред.
— Теса, нали знаеш, че макар да изглежда, че си магьосница, имаш умения, които не са виждани преди. Не носиш знака на магьосника. Толкова много неща са неясни около теб. Не бива да позволяваш на тази информация да те отчайва.
— Не съм отчаяна — каза Теса — просто… стоя будна последните няколко нощи. Мислех за родителите си. Знаеш ли, едва ги помня. Но не мога да спра да се чудя. Мортмейн каза, че мама не е знаела, че баща ми е демон. Но дали не е излъгал? Каза, че тя не знаела каква е. Но какво означава това? Знаела ли е каква съм аз, че не съм човек? Затова ли са напуснали Лондон така тайно, скрити от покрова на мрака? И ако съм резултат от някакъв отвратителен експеримент, който е извършен с мама без нейно знание, дали ме е обичала?
— Скрили са те от Мортмейн — каза Джем — сигурно са узнали, че те иска. Всички тези години той те е издирвал, те са те пазели — първо родителите ти, после леля ти. Това не е действие на хора, които не те обичат.
Той я гледаше съсредоточено.
— Теса, не желая да давам обещания, които не мога да спазя, но ако наистина искаш да узнаеш истината за миналото си, ще го изровим. След всичко, което направи за нас, ти дължим поне това. Ако има тайни, които могат да се научат, за това, как си дошла на този свят, ще ги научим. Стига да го искаш.
— Да. Искам го.
— Може — предупреди я Джем, — да не харесаш това, което ще открием.
— Но е по-добре да знам истината — Теса се изненада от увереността в собствения си глас. — Сега зная какъв е в действителност Нат. Болезнено е, но е по-добре от лъжите. По-добре, отколкото да продължа да обичам някой, който не ме обича. По-добре, отколкото да похабявам това чувство.
Гласът й потрепери.
— Мисля, че той те е обичал — каза Джем, — и по някакъв начин продължава да те обича. Но не може да се притесняваш за това. Да обичаш, е също толкова велико нещо, колкото и да бъдеш обичан. Любовта никога не може да бъде похабена.
— Просто е трудно — Теса знаеше, че се самосъжалява, но не можа да се отърве от чувството — да си толкова самотен.