Винаги можеше да замине — да си вземе багажа и да зареже целия този нает лукс. Къщата, слугите, книгите, дори дрехите му, бяха нейни — бе дошъл в Лондон с празни ръце. Не че не можеше и сам да спечели пари. Някога беше баснословно богат, но прекалено многото пари го отегчаваха. Тук обаче, колкото и да бе дразнещо, все още бе най-вероятно да види Камила.
На вратата се почука и това го извади от унеса. Той се обърна да види иконома Арчър на прага. Арчър бе ратай на Камила от години и презираше Магнус, вероятно защото намираше връзката на неговата любима господарка с магьосника за неподходяща.
— Има някой, който би искал да ви види, сър.
Арчър произнесе думата „сър“ така, че да звучи обидно.
— В този час? Кой?
— Някакъв нефилим — Арчър произнесе думата с неодобрение — казва, че има важна работа с вас.
Значи не бе Шарлот, единственият ловец на сенки в Лондон, който Магнус би могъл да очаква. От няколко дни помагаше на Анклава и гледаше как те разпитват ужасени мундани, членували в клуб „Пандемониум“, на които после изтриваше спомена с магия. Неприятна работа, но Клейвът винаги плащаше добре, а и бе мъдро да си в добри отношения с тях.
— Освен това е и много мокър — добави Арчър с дълбоко неодобрение.
— Мокър?
— Навън вали, сър, а господинът дори не носи шапка. Предложих му да подсуши дрехите си, но той отказа.
— Добре, тогава. Нека влезе.
Арчър сви устни.
— Чака ви в приемната. Помислих, че може да иска да се стопли на огъня.
Магнус въздъхна. Можеше, разбира се, да накара Арчър да въведе госта в библиотеката, неговата любима стая. Но това изглеждаше голямо усилие с малко възнаграждение, а освен това, ако го направеше, икономът щеше да се цупи следващите три дни.
— Ами добре.
Доволен, Арчър се отдалечи и остави Магнус сам да стигне до приемната. Вратата бе затворена, но от процеждащата се под нея светлина можеше да види, че вътре гори огън. Той отвори вратата.
Приемната бе любимата стая на Камила и носеше нейният почерк. Стените бяха боядисани в богато бургундско червено, а мебелите от палисандрово дърво бяха внесени от Китай. Прозорците, които иначе щяха да откриват изглед към площада, бяха покрити с кадифени завеси, които висяха от тавана до пода и блокираха всякаква светлина. До огнището имаше човек, скръстил ръце зад гърба си. Бе слаб и с тъмна коса. Когато се обърна, Магнус го позна веднага.
Уил Херондейл.
Той бе, както го бе предупредил Арчър, мокър и изглеждаше като някой, който не го е грижа дали вали или не. Дрехите му бяха прогизнали, а косата падаше по очите му. Водата се стичаше по лицето му като сълзи.
— Уилям — каза Магнус, искрено изненадан, — какво, по дяволите, правиш тук? Нещо в Института ли се е случило?
— Не — гласът на Уил звучеше все едно се дави, — идвам за нещо лично. Нуждая се от твоята помощ. Няма… към кого другиго да се обърна.
— Наистина ли?
Вгледа се в момчето по-внимателно. Уил бе красавец. Магнус се бе влюбвал много пъти през годините и обикновено такава хубост го разчувстваше, но не и при Уил. Около момчето имаше нещо тъмно и прикрито, странно и трудно за уважение. Като че не показваше нищо на света. Но сега, под мократа си черна коса той бе блед като платно. Бе стиснал юмруци толкова силно, че трепереха. Бе видно, че нещо ужасно го измъчва.
Магнус затвори вратата на приемната зад гърба си.
— Много добре — каза той, — защо не ми кажеш какъв е проблемът?
Лондон от „Ангел с часовников механизъм“ е, доколкото съм успяла да го направя, смес от реалното и измисленото, от известното и забравеното. Географията на истинския град от Викторианската епоха е запазена, доколкото е възможно, но в някои случаи това се оказа трудна задача. За тези от вас, които се чудят за Института: наистина е имало църква на име „Малките Вси Светии“, изгоряла в Големия пожар в Лондон през 1666 година. Тя се намирала обаче на улица „Горна Темза“, а не където съм я поставила аз, на улица „Флийт“. Тези, които познават Лондон, ще разберат както къде се намира Института, така и формата на неговия връх, и любимата на журналистите църква „Сейнт Брайд“, която така и не се споменава в книгата — нейното място е заето от Института. Площад „Карлтън“ в действителност не съществува там, макар да има площад „Карлтън“. Мостът „Блекфрайърс“, Хайд Парк и Странд са реални и са представени толкова добре, колкото ми позволяват уменията на изследовател на миналото. Понякога си мисля, че всички градове имат призрачна страна, където споменът за велики събития на известни места остава, след като самите те вече не съществуват. Затова, макар „Дяволската кръчма“ на улица „Флийт“ и „Ченсъри“, в която Самюъл Пийпс и Самюъл Джонсън са си пиели питието, да е изгоряла през 1787 година, ми се ще да вярвам, че Уил е имал възможността да види нейната сянка през 1878 година.