— Може би би било по-добре, ако ти обясним какво представляваме и с какво се занимаваме — каза Шарлот.
— Нефилим. Така Сестрите на мрака нарекоха господин Херондейл — Теса посочи тъмните знаци по ръката на Шарлот. — И вие сте такава, нали? Затова ли носите тези… символи?
Шарлот кимна.
— Аз съм една от нефилимите, ловците на сенки. Ние сме… ако искаш го наречи раса, раса от хора със специални способности. Ние сме по-бързи и по-силни от повечето хора. Умеем да се прикриваме с магически прах. И сме особено умели в това да убиваме демони.
— Демони? Имате предвид, като тези от Ада?
— Има различни вярвания за това откъде идват демоните. Единственото, което знаем със сигурност, е, че те са зли същества. Пътуват през огромни разстояния, за да достигнат този свят и да се хранят от него. Биха го унищожили напълно, изтребвайки всичко живо, ако не им пречехме. — Гласът й звучеше напрегнато. — Както полицията пази хората, така нашата работа е да ги пазим от демони и други свръхестествени създания. Когато се случи престъпление в света на сенките, когато Съглашението на нашия свят е нарушено, трябва да разследваме станалото. Ние изпълняваме Съглашението дори само ако се появи слух, че то е било нарушено. Уил ти е казал за мъртвото момиче, открито в една уличка. Нейното тяло е единственото намерено, но имаше много сигнали за други изчезнали хора. Носят се злокобни слухове за младежи и девойки, изчезващи от улиците на по-бедните квартали на града. Да се използва магия за убийство на човешки същества е нарушение на Съглашението и е обект на нашето внимание.
— Господин Херондейл изглежда много млад за полицай.
— Ловците на сенки бързо порастват, а и Уил не бе сам в разследването — Шарлот звучеше така, сякаш не желае да навлиза в подробности. — А и ние не се занимаваме само с това. Ние съблюдаваме спазването на Споразумението и изпълняваме Съглашението, което повелява мир между долноземците.
Уил също бе използвал тази дума.
— Долноземци… те откъде идват?
— Долноземците са създания, които имат нещо свръхестествено в произхода си. Вампирите, върколаците, феите и магьосниците — всички те са долноземци.
Теса зяпна. Феите бяха създания от детските приказки, а вампирите — герои от евтини романи на ужасите.
— Те съществуват?
— Ти самата си долноземец — каза Шарлот. — Брат Енох го потвърди. Ала не знаем от какъв вид. Виждаш ли, магията, която притежаваш, твоето умение, не е нещо, което обикновен човек би могъл да направи. Не е дори нещо по силите на някой от нас, ловците на сенки. Уил смята, че най-вероятно си магьосница. Аз също бих предположила това, но всички магьосници имат отличителна черта, която потвърждава, че са такива. Крила, копита, ципи между пръстите или, както бе в случая с госпожа Блек — животински лапи с нокти. Ала ти имаш изцяло човешки вид. И от писмата ти става ясно, че самата ти вярваш, че и двамата ти родители са човеци.
— Човеци? — зяпна отново Теса. — Че какво друго биха могли да бъдат?
Ала преди Шарлот да отговори, вратата се отвори и слабо, тъмнокосо момиче с бяла шапка и престилка влезе вътре, като носеше поднос с чай, който остави на масичката помежду им.
— Благодаря ти. Софи — каза Шарлот, като звучеше облекчена да види момичето. — Това е госпожица Грей. Тя ще бъде наш гост тази вечер.
Софи изправи рамене, обърна се към Теса и направи реверанс.
— Мадам — каза тя и когато вдигна глава, Теса вися лицето й. Явно някога бе притежавала голяма хубост — имаше ярки очи с лешников цвят, гладка кожа и меки, деликатно оформени устни. Ала сега широк, блед и набразден белег минаваше от левия ъгъл на устата и стигаше до слепоочието, като разделяше бузата й на две, и превръщаше чертите й в изкривена маска. Теса се опита да скрие шока от собственото си лице, но разбра, че не е успяла, от начина, по който очите на Софи потъмняха.
— Софи — каза Шарлот, — донесе ли тъмночервената рокля, както те помолих? Би ли я изгладила за Теса?
Прислужницата кимна, отиде към гардероба и се обърна към Теса:
— Позволих си да взема една от старите рокли на Джесамин за вас. Дрехите, които носехте, бяха съсипани.
— Много благодаря — отвърна неловко Теса. Не искаше да се чувства благодарна. Сестрите също се бяха престрували, че й правят услуга, а в крайна сметка какво излезе…
— Госпожице Грей — погледна я сериозно Шарлот, — ловците на сенки не са врагове на долноземците. Нашето примирие наистина е деликатно, но по мое мнение трябва да се доверяваме на долноземците. Нещо повече, мисля, че в тях е ключът към окончателната победа над изчадията от демоничните измерения. Бих ли могла да сторя нещо, с което да те убедя, че не възнамеряваме да те използваме?