Тя потръпна.
— Не, благодаря. Мразя шоколад.
Уил я изгледа ужасен.
— Що за чудовище сте, щом мразите шоколад?
— От дванайсетгодишен яде всичко — каза Агата с ведра усмивка. — Предполагам, че тренировките са единственото нещо, което му пречи да напълнее.
Теса, развеселена от идеята за пълен Уил похвали пушещата лула Агата за добре подредената огромна кухня. Изглеждаше като място, в което можеш да готвиш за цял полк, с цели редове казани за супи, кутийки с подправки и огромен говежди бут, който се печеше, увиснал на кука над огромен огън.
— Браво на вас — каза Уил, след като напуснаха кухнята, — хитро бе да похвалите Агата. Сега тя ви харесва, а това е важно. Иначе можете да намерите камъни в закуската си.
— Глупости — отвърна Теса, но не можеше да скрие факта, че се забавлява. След кухнята отидоха в музикалната стая, където имаше арфи и огромно старо пиано, което събираше прах. Слизайки надолу по стълбите, стигнаха до стаята за рисуване, приятно място, където стените, вместо да са от гол камък, бяха покрити със светли тапети, изрисувани с листа и лилии. В голяма камина пращеше огън, а около нея бяха наредени няколко удобни стола. В стаята имаше и огромно дървено бюро — според Уил мястото, от което Шарлот ръководи Института. Теса се зачуди къде тогава прекарва времето си Хенри Брануел и какво прави там.
След това разгледаха оръжейната, която според Теса бе много по-богата от който и да било музей. Имаше стотици боздугани, брадви, кинжали, мечове, ножове и дори няколко револвера, окачени по стените, над колекции от различни видове брони — от предпазители за пищялите, до цели железни доспехи. На висока маса работеше млад здравеняк, който почистваше колекция къси кинжали. Той се усмихна на гостите.
— Добър вечер, господарю Уил.
— Добър вечер, Томас. Познаваш госпожица Грей — той посочи към Теса.
— Вие бяхте в Къщата на мрака! — възкликна Теса, като погледна Томас по-внимателно. — Дойдохте с господин Брануел. Помислих си, че…
— Че съм ловец на сенки? — ухили се Томас. Той имаше приятно, открито лице и буйна къдрава коса. Ризата му разкриваше мускулест врат. Въпреки младостта си, той бе много висок и як, а мускулестите му ръце опъваха ръкавите. — Не съм, госпожице. Но съм обучен като такъв.
Уил се облегна на стената.
— Готови ли са мизерикордите, които поръчах, Томас? Напоследък налитам на демони Шакс и ми трябва нещо тясно, което да прониква през бронираната им кожа.
Томас започна да обяснява на Уил как някакви кораби се бавели заради времето в Идрис, но вниманието на Теса бе привлечено от нещо друго. Нещото представляваше висока кутия от златистожълто, полирано до блясък дърво, и с издълбан отпред знак — змия, захапала опашката си.
— Това не е ли символът на Сестрите? — попита остро тя. — Какво търси тук?
— Не съвсем — отвърна Уил. — Кутията се нарича Пиксис. Демоните нямат души, разумът им идва от енергия, която понякога може да се затвори и съхрани. Пиксисът е създаден с тази цел, а символът се нарича уроборос — захапалият опашката си. Това е древен символ на алхимиците, който символизира различните измерения: нашият свят — във вътрешността на змията, останалите — извън нея.
Той сви рамене.
— При Сестрите за пръв път видях уроборос с две змии… недейте! — извика той, когато видя как Теса посяга към кутията. Той пъргаво скочи пред нея.
— Пиксисът може да се пипа само от ловци на сенки. Иначе стават бели. Хайде, да тръгваме. И без това изгубихме достатъчно от времето на Томас.
— Не ми пречите — възрази Томас, но Уил вече бе тръгнал. От прага Теса погледна към Томас. Той отново полираше оръжията, но в стойката на раменете му имаше нещо, което го караше да изглежда малко самотен.
— Не знаех, че позволявате мундани да се бият редом с вас — каза Теса на Уил, когато излязоха от оръжейната. — Томас слуга ли е, или…
— Почти целия си живот Томас е прекарал в Института — отговори Уил, като поведе Теса през един рязък завой на коридора. — Има семейства, които имат Зрението във вените си, семейства, които винаги са служили на ловците на сенки. Родителите на Томас служиха в Института на родителите на Шарлот, и днес Томас служи на Шарлот и Хенри. А децата му ще служат на техните. Томас прави всичко — кара каретата ни, грижи се за конете Балиос и Ксантос, помага с оръжията. Останалата работа я вършат Софи и Агата, макар Томас често да им помага. Подозирам, че е хлътнал по Софи и не иска тя да се претоварва.