— Госпожица Тереза Грей?
Теса кимна. Мъжът с изпъкналите очи бързо помогна на жената да излезе от каретата, след което стори същото за още една жена, която последва първата. И двете незабавно извадиха чадъри, с които да се предпазят от дъжда, а след това заразглеждаха Теса.
Бяха много странни жени. Едната много висока и слаба, с костеливо, изпито лице и безцветна коса, стегната на кок. Облечена бе с рокля от ярка виолетова коприна, тук-там намокрена от дъжда, и носеше ръкавици в същия цвят. Другата жена беше ниска и дебела, с малки хлътнали очички и яркорозови ръкавички, които бяха опънати по такъв начин върху месестите й ръце, че им придаваха вид на оцветени лапи.
— Тереза Грей — каза ниската — толкова се радвам, че най-после имаме възможност да се запознаем. Аз съм госпожа Блек, а това е моята сестра, госпожа Дарк. Вашият брат ни изпрати да ви придружим до Лондон.
Теса, която бе мокра и трепереше от студ, се уви с влажния си шал, объркана.
— Не разбирам. Къде е Нат? Защо не дойде лично?
— О, работата в Лондон не му позволява. Ала той ти изпрати писмо, мила — и госпожа Блек й подаде навит лист хартия, вече мокър от дъжда.
Теса го взе и се обърна да го прочете. Бе кратка бележка, в която брат й се извиняваше, че не може да я посрещне лично и я уверяваше, че може да се довери на госпожите Блек и Дарк6. „По разбираеми причини ги наричам Сестрите на мрака, Теси, и те си харесват прякора!“ Според писмото те бяха заможни дами и добри приятелки, и заслужаваха пълно доверие.
Това я убеди. Писмото със сигурност бе от Нат. Почеркът бе негов, а и никой друг не я наричаше „Теси“. Тя преглътна и пъхна писмото в ръкава си, след което отново се обърна към сестрите.
— Много добре — каза тя, борейки се с чувството на разочарование, тъй като копнееше да види брат си.
— Да извикам ли носача да донесе багажа ми?
— О, не, няма нужда — каза госпожа Дарк с жизнерадостен тон, който никак не се връзваше със злокобните й черти. — Вече уредихме да го изпратят до дома ни отделно. Няма как да се побере в каретата.
Тя щракна с пръсти към мъжа с изпъкналите очи и той скочи на мястото на кочияша. След това постави ръка върху рамото на Теса.
— Ела, дете, да те скрием от дъжда!
Докато Теса влизаше в каретата, побутвана от костеливата ръка на госпожа Дарк, мъглата се разсея и разкри яркия златен надпис, изписан на вратата: „Клуб Пандемониум7“. Странен символ ограждаше буквите — две змии, захапали опашките си и оформящи кръг.
Теса се намръщи.
— Какво означава това?
— О, не се безпокой — рече госпожа Блек, която вече бе влязла и бе седнала на едно от по-удобните места. Вътре каретата бе богато украсена, със седалки, покрити с червено кадифе и златни завеси, закриващи прозорците.
Госпожа Дарк помогна на Теса да се настани, след което се качи след нея. Докато Теса сядаше на едно от местата, госпожа Блек затвори вратата зад сестра си, и така скри сивото небе. Когато се усмихна, зъбите й блеснаха, сякаш бяха от метал.
— Настани се удобно, Тереза. Пътят е дълъг.
Теса постави ръка върху механичния ангел, успокоявайки се от равномерното му тиктакане.
Каретата потегли в дъжда.
Шест седмици по-късно
1
Къщата на мрака
— Сестрите биха искали да ви приемат в покоите си, госпожице Грей.
Теса остави книгата, която четеше, на нощната си масичка и се обърна към Миранда, която стоеше на вратата на малката й стая, точно както правеше всеки ден по това време, носейки едно и също съобщение. Теса й отговаряше да я изчака в коридора и Миранда излизаше от стаята, за да се върне със същите думи десет минути по-късно. Ако след няколко опита Теса не дойдеше доброволно, Миранда я сграбчваше и завличаше насила надолу по стълбите към горещата, смрадлива стая, в която я чакаха Сестрите на мрака.
Това се случваше всеки ден през първата седмица от престоя на Теса в имението, което наричаше Къщата на мрака, докато един ден тя не разбра, че няма смисъл да се противи и да хаби сили. Сили, които бе по-добре да бъдат съхранени за по-подходящ момент.
— Един момент, Миранда — каза Теса. Слугинята направи непохватен реверанс и излезе от стаята, като затвори вратата зад гърба си.
Теса се изправи и огледа малката стаичка, станала неин затвор през последните шест седмици. Тя бе тясна, с тапети, изрисувани с цветя и почти никаква мебелировка. Имаше само една обикновена чамова маса с бяла покривка, на която се хранеше, тясно месингово легло, на което спеше, напукан умивалник и порцеланово гърне за ежедневната хигиена, рафт на прозореца, върху който да поставя книгите си и на който всяка сутрин издраскваше резка, за да отброява отминаващите дни.