Всеки човек някой ден осъзнава, че е смъртен. И мнозина после дълги години — чак до свършека на дните си — се борят с това знание. Майсторката на кукли не се страхуваше от своята си смърт толкова, колкото от това да усеща ехото на чуждите кончини. Беше прекалено болезнено. И унизително поради безсилието й дори да забави процеса.
Тя спря да подрежда куклите и стана. Разходи се енергично из стаята. Да, това помагаше да се разсее. Направи още две стремителни обиколки, при което ритна скелета на стар макет на декори. Беше по шарени чорапи и усети болка в кутрето. Чудесно. Мозъкът винаги се обърква от силни дразнители и избира само единия. Малка физическа болка пред душевно страдание — въпрос на пропорция и съотношение, разбира се. Правенето на секс измества от съзнанието зъбобола. Чуждата беда може да те примири с твоя си проблем. Клин клин избива.
Но последният остава.
Художничката отново седна на пода пред куфара и камарата кукли. Огледа ги замислено. Беше редно да изпитва гордост. Създаваше неща, които правеха впечатление на околните. Ето, тук са всичките й реализирани хрумвания. Наред с традиционните седем джуджета, които майсторката бе представила като пръсти на чудата ръкавица, Пинокио, от чийто нос висеше никога не узряваща круша, Вещицата с диплома и Обърканото чудовище, бе разработила и чисто свои персонажи. Сглобяема крепост от мукава беше декорът на единствената единична кукла — Черно-белият рицар с дълги извити мигли, въоръжен с облак за щит и Беззвучна флейта за меч. Останалите бяха по двойки. Ето ги Слънцето и Луната, които си говорят с писма-звезди. До тях са полегнали марионетките Часовникът и Времето, които са във вечен приятелски спор кой от тях кого ръководи. Те представляваха продължение и развитие на старите й работи като куклите Кокошката и Яйцето, които от няколко години седяха опаковани в найлон в гардероба, тъй като на майсторката не й бе хрумнала достатъчно свежа пиеса, в която да оживеят. Ето я Везната, която прелива нектар от едната си чашка в другата, защото все не успява да избере коя заслужава да е пълна — чашките непрекъснато я убеждаваха да е справедлива. Под справедливост те разбираха нектарът да е само в едната от тях, а равновесието хич не им изглеждаше приемливо като вариант. Разбира се, накрая се убеждаваха, че половинката е по-добре от нищо.
Последната двойка кукли бяха може би най-абстрактни и по замисъл трябваше да играят пред възрастна или поне юношеска публика — Окото, което си търси Лице. По странен начин майсторката възприемаше тази двойка като наследници на Сълзата и Усмивката — също складирани в гардероба от десетина години насам. Декорите за тях бяха разноцветни воали от тензух и бинтове, част от които трябваше да се напръскат с лак за коса, за да запазват формата си, а останалите щяха да се развяват от малки вентилатори. Жената само вътре в себе си признаваше, че по този начин е избягала от решаването на задачата за адекватен декор, оказа се по-лесно да го направи многозначителен… или нищо не означаващ.
Запали цигара — пушеше нередовно, на моменти. Случваше се с месеци да не посяга към скътаните запаси, а после да ги опустоши за седмица. Тежката кашлица сутрин и гадният вкус в устата я вразумяваха да престане. Но от време на време никотиновият глад се събуждаше и искаше своето. И тя му го даваше — защо да потиска звяра в себе си? Нека се поотрови, вместо да я разкъсва отвътре.
Погледна към часовника на стената — ужасна безвкусица във вид на голям ръчен с каишка. Беше обаче подарък от съквартирантката и затова го търпеше. А и нали показва времето — какво повече.
Времето напредваше. А тя още не бе решила кои кукли да вземе.
Пак скочи на крака и отиде до прозореца, дръпна завесите. Да, вече е нощ. И е ясно! Виждат се звездите.
Усмихна се. Някак се плашеше, че ще й се наложи да зареже някоя от мострите. Но сега всичко беше наред. Сега оставаше да слезе долу и да натъпче малко бельо и тоалетни принадлежности в сака, който предпочиташе пред дамските чанти, защото беше достатъчно елегантен. А после да помисли как да се облече, за да не прилича на студентка, а малко повече на дама. Значи — пола. Дългата, вълнената, която е достатъчно широка, за да създаде видимост за по-широк ханш, и която има джобове. Може би някоя топла фанела. Над късото кожено яке ще наметне плетен шал. Мъжките боти с нисък ток нямаше да се виждат под полата — чудесно. А какво да прави с косата си? Да я остави като разрошен къдрав храст или да я върже на опашка? Така ще изглежда по-солидно. Навярно ще сложи и малко грим.